Ан Райс - Полунощ 2

«Нашият представител Петир ван Абел първи вижда този призрак в Донелайт през седемнайсети век. Оттогава той е забелязван безброй пъти около вашия дом на Първа улица. Аз самият наскоро го видях със собствените си очи на съвсем друго място.»

После преписах това писмо и за Карлота Мейфеър, като след известен размисъл добавих адреса и телефонния номер на хотела си. В края на краищата, какъв смисъл имаше да се крия зад номера на някаква пощенска кутия?

Отидох на Първа улица и пуснах в кутията писмото до Карлота. После се отбих и в Метаир, където пуснах писмото до Кортланд в процепа на вратата на къщата му. След това обаче изведнъж се почувствах доста потиснат от проклятието и въпреки че се върнах в хотела, не се качих в стаята си. Казах на рецепцията, че ще бъда в бара на първия етаж и останах в него цяла вечер. Отпивах бавно от чаша с много добро уиски от Кентъки и описвах всичко в дневника си.

Барът беше малък и тих, отваряше се към очарователен заден двор. Аз седях с гръб към гледката и с лице към вратите на фоайето по причини, които не мога да обясня. Но все пак се чувствах много добре в това помещение. Усещането за проклятие малко по малко започна да се стопява.

Към осем часа вдигнах поглед от дневника си и видях, че някой стои много близо до масата ми. Беше Кортланд.

Както вече споменах, току-що бях завършил повествованието си за досието на Мейфеър и бях видял безброй фотографии на Кортланд. Но не се сетих за тях, когато погледите ни се срещнаха.

Високият чернокос мъж, който ми се усмихваше, сякаш беше самият Жулиен Мейфеър, починал през 1914 година. Разликите изглеждаха незначителни. Това беше Жулиен, но с по-големи очи, с по-тъмна коса и вероятно по-голяма уста. Но все пак Жулиен. Изведнъж усмивката му ми се стори гротескна. Като маска.

Отбелязах си наум тези странни впечатления и го поканих да седне при мен.

Беше облечен с ленен костюм, много подобен на моя, с бледожълта риза и светла вратовръзка.

«Слава богу, че не е Карлота», рекох си аз и тогава той каза:

- Не смятам, че ще чуете вест от братовчедка ми Карлота. Но мисля, че е време ние двамата да си поговорим. - Много приятен и напълно неискрен глас. Звучеше южняшки, но същевременно с това някак специфично по нюорлиънски. Блясъкът на тъмните му очи бе очарователен, но и леко страховит.

Този мъж или ме мразеше, или ме смяташе за някаква отвратителна неприятност. Обърна се и даде знак на бармана.

- Още едно питие за господин Лайтнър, моля, и шери за мен.

После се настани срещу мен до малката мраморна масичка, кръстоса дългите си крака и се извъртя на една страна.

- Ще имате ли нещо против да запаля, господин Лайтнър? Благодаря. - Извади красива златна табакера от джоба си, сложи я на масата и ми предложи цигара. Аз отказах, но той запали. Сърдечното му отношение отново ми се стори напълно изкуствено. Чудех се как ли би изглеждало на някой съвсем обикновен човек.

- Много се радвам, че дойдохте, господин Мейфеър - казах аз.

- О, моля ви, наричайте ме Кортланд - отвърна той. - Все пак има твърде много господинмейфеъровци.

Усетих как от него се излъчва някаква опасност и направих съзнателно усилие да скрия мислите си.

- Ако вие се обръщате към мен с Аарън, ще ви наричам Кортланд с удоволствие.

Той кимна леко, дари младата жена, която ни донесе напитките, с хладна усмивка и веднага отпи от шерито си.

Беше изключително привлекателен човек. Черната му коса лъщеше, имаше и съвсем тънки мустачки, осеяни със сиво. Бръчките по лицето му като че служеха за украшение. Сетих се за Леуелин и неговото описание на Жулиен, което бях чул само дни по-рано. Но трябваше напълно да освободя съзнанието си от това. Бях в опасност. Интуицията ми нашепваше това много настоятелно и чарът на този човек бе част от опасността. Той се смяташе за много красив и за много умен. И беше точно такъв.

Втренчих се в чашата с бърбън, разреден с вода, и внезапно забелязах, че ръката му, която лежеше върху златната табакера, е само на сантиметри от питието ми. Знаех, бях абсолютно сигурен, че този мъж иска да ми навреди. Колко неочаквано. Мислех, че Карлота е по тези неща.

- О, извинете ме - каза той, изглеждаше леко изненадан, сякаш току-що си беше спомнил нещо. - Трябва да взема едно лекарство, ако успея да го открия. - Започна да тършува из джобовете си и накрая извади нещо от палтото си. Малко шишенце с таблетки. - Много досадно! - каза и поклати глава. - Е, как ви се струва в Ню Орлиънс? - Обърна се и помоли за чаша вода. - Разбира се, вие сте били и в Тексас, за да се видите с племенницата ми. Но без съмнение вече сте разгледали града. Какво мислите за тази градина? - И посочи вътрешния двор зад гърба си. - Има много интересна история за нея. Разказаха ли ви я вече?