Ан Райс - Полунощ 2

- Но оставете племенницата ми на мира. Сега тя има шанс да бъде щастлива и тази история трябва най-сетне да приключи. Трябва.

- Нима тя не е една от тях?! - попитах аз.

- Разбира се, че не е! - отвърна той. - Точно в това е въпросът! Днес не е останал никой от тях! Не разбирате ли? Какво точно проучвате за нас? Нима не виждате разпадането на силата? Стела също не беше една от тях! Последната беше Мери Бет. И Жулиен - баща ми - преди нея.

- Да, зная. Но какво ще кажете за вашия призрачен приятел? Той ще позволи ли да се сложи край?

- Нима вярвате в него? - Той вирна глава с лека усмивка, тъмните му очи се присвиха, сякаш се смееше безмълвно. - Наистина ли, господин Лайтнър? Вярвате ли в Лашър?

- Аз го видях - отвърнах простичко.

- Просто въображение. Моята племенница ми каза, че в градината е било много тъмно.

- О, моля ви. Нима стигнахме дотам да си говорим подобни нелепици? Видях го, Кортланд. Той ми се усмихна. Изглеждаше съвсем материален и като жив.

Усмивката на Кортланд започна да гасне, стана по-иронична. Той изви вежди и въздъхна леко.

- О, той би харесал вашето определение, господин Лайтнър.

- А Деидре може ли да го накара да се махне, да я остави на мира?

- Разбира се, че не. Но може да не му обръща внимание. Може да си живее живота, сякаш той не е там. Анта не можа. Стела не искаше. Но Деидре е по-силна от Анта, по-силна е дори от Стела. Деидре носи в себе си много от Мери Бет. Точно това не могат да осъзнаят другите… - Той замълча внезапно, сякаш изведнъж се бе хванал, че е казал повече, отколкото е възнамерявал.

Втренчи се в мен за дълго, после прибра табакерата и запалката си и бавно се изправи.

- Моля ви, не си тръгвайте - помолих го аз.

- Изпратете ми вашата история. Изпратете ми я и аз ще я прочета. Тогава може би отново ще разговаряме. Но вече не припарвайте до племенницата ми, господин Лайтнър. Разберете, че ще направя всичко, за да я защитя от онези, които се опитват да я използват или наранят. Всичко!

И се обърна да си тръгне.

- Ами питието? - попитах аз, докато ставах. Посочих бърбъна. - Предполагам, че трябва да се обадя в полицията и да го предложа за доказателство?

- Това е Ню Орлиънс, господин Лайтнър! - Той се усмихна и ми смигна чаровно. - А сега, моля ви, идете си у дома, във вашата наблюдателна кула, при вашия телескоп, и се взирайте в нас отдалече!

Гледах го как излиза. Вървеше грациозно, с широки, леки крачки. Хвърли поглед назад, когато стигна до прага, и ми помаха бързо и сърдечно с ръка.

Прибрах дневника и писалката си и тръгнах към стълбището, когато видях едно пиколо да стои точно до вратата на фоайето. Дойде до мен и каза:

- Господин Лайтнър, куфарите ви са готови. Колата ви чака. - Весело, сърдечно лице. Никой не му бе обяснил, че всъщност ме гони от града.

- О, така ли? - казах аз. - И вие сте събрали всичко? - Огледах двата си куфара. Дневникът ми беше в мен, разбира се. Тръгнах към фоайето и видях голяма черна лимузина да изпълва тясната улица като огромна коркова тапа. - Това ли е колата ми?

- Да, сър. Господин Кортланд каза да се погрижа да хванете полета в десет за Ню Йорк. Каза, че ще изпрати някой да ви посрещне на летището с билета. За да имате достатъчно време.

- О, колко е предвидлив - рекох аз и зарових в джоба си за банкноти, но момчето ги отказа.

- Господин Кортланд се погрижи за всичко, сър. Но по-добре да побързате. Не бива да изпускате самолета.

- Да, така е. Но съм суеверен, не се качвам в черна кола. Повикайте ми такси и моля ви, вземете парите.

Таксито ме откара не до летището, а на гарата. Успях да ангажирам спално купе за Сейнт Луис и оттам продължих за Ню Йорк. Когато се чух със Скот, той беше непреклонен. Новата информация трябва да бъде обмислена. Не предприемай повече разследвания в Ню Йорк. Ела си у дома.

На половината път през Атлантика ми стана лошо. Когато пристигнах в Лондон вече имах висока температура. Линейката ме чакаше, за да ме откара в болница. Скот ме придружи дотам. Ту идвах в съзнание, ту пак припадах.

- Търсете отрова - казах аз.

Това бяха последните ми думи за следващите осем часа. Когато най-после дойдох на себе си, още бях трескав и се чувствах зле, но все пак знаех, че ще живея и ще се възстановя. В стаята ми седяха Скот и още двама приятели.

- Наистина си бил отровен, но най-страшното мина. Помниш ли какво си пил последно, преди да се качиш на борда на самолета?

- Онази жена - казах аз.

- Разкажи ми.

- Бях в бара на летището в Ню Йорк, пих скоч със сода. Тя беше сама, едва влачеше огромна чанта. Помоли ме да и? намеря количка. Кашляше като туберкулозна и имаше много нездрав вид. Седна на масата ми, докато аз търсех количка. Вероятно са я наели от улицата.