Ан Райс - Полунощ 2

В него започна да се надига паника.

Беше Коледа, а те не бяха започнали с приготовленията. Имаше подарък за нея, беше го скрил в килера до трапезарията - сребърно ръчно огледалце, което бе открил в едно магазинче в Сан Франциско и опаковал красиво дълго преди да си тръгне оттам. Но какво значение щеше да има то за нея - тя притежаваше толкова бижута и злато, беше невъобразимо богата. А той бе сам. Мислите му се въртяха в кръг.

Беше Коледа, а часовете се топяха един след друг.

Отиде на пазара на Вашингтон авеню - беше претъпкан с хора, решили да пазаруват в последните минути преди празника. Като насън купи пуйка и други неща. Ровеше из джобовете си за пари, както пияница търси последните си стотинки за бутилката, която не може да си позволи. Хората се смееха, разговаряха за снега. Бяла Коледа в Ню Орлиънс. Той се хвана, че се взира в тях, сякаш бяха някакви невиждани животни. Радостната им глъчка го караше да се чувства още по-малък и самотен. Понесе тежкия пакет с една ръка и се запъти към дома.

Но само след няколко крачки видя пожарната, където бе работил баща му. Беше напълно променена; едва я позна, и то само защото добре помнеше мястото и огромната арка, през която колите излизаха с рев на улицата, когато беше момче. Двамата с баща му често седяха на столовете с прави облегалки на тротоара отпред.

Сигурно изглеждаше като пияница - стоеше и се взираше в пожарната, докато всички пожарникари се бяха прибрали вътре на топло. Преди толкова много години, на Коледа, баща му бе загинал в онзи пожар.

Погледна към небето. Вече беше посивяло - денят си отиваше. Беше Коледа, а всичко вървеше наопаки.

Никой не отговори на поздрава му, когато влезе в къщата. Само дръвчето пръскаше мекото си сияние в салона.

Той избърса крака в изтривалката и мина по дългия коридор. Лицето и ръцете го боляха от студа. Разопакова покупките и извади пуйката. Мислеше си, че ще трябва да мине през всички стъпки на ритуала, както бе правил винаги - тази нощ, в дванайсет, в часа, когато в старите времена се събираха в църквата за среднощната служба, угощението щеше да е готово.

Нямаше да вземат свето причастие, но щяха да вечерят заедно, защото беше Коледа, а къщата не беше порутена, мрачна и обитавана от призраци.

Просто се преструвай.

Както свещеник, продал душата си на дявола, пристъпва към олтара Господен, за да отслужи месата.

Прибра пакетите в шкафа. Можеше да започне още сега. Извади свещите. Трябваше да намери и свещници. Пък и тя сигурно беше някъде наблизо. Вероятно също бе излязла на разходка и сега си бе у дома.

Кухнята беше тъмна. Отново валеше сняг.

Той искаше да запали светлините, всъщност искаше цялата къща да свети. Но не помръдна. Стоеше неподвижен в кухнята и гледаше през френските прозорци към градината отзад. Гледаше как снегът се топи, щом докосне водата в басейна, по чийто ръб вече се бе образувала коричка лед. Видя я да лъщи и си помисли колко ли студена е водата. Ужасно, болезнено студена.

Студена като Тихия океан през онази лятна неделя, когато бе стоял на скалите леко изплашен и с опустяла душа. Пътеката, прокарана от онзи миг до сега, му изглеждаше невероятно дълга. Сякаш цялата му енергия и воля го бяха напуснали, а студената стая го държеше като затворник. Не можеше да помръдне дори пръст, за да се стопли или да намери убежище.

Мина много време. Той седна до масата, запали цигара и се загледа в здрачаващото се небе. Снегът бе спрял, но земята бе покрита с нова чиста белота.

Беше време да приготви вечерята. Знаеше го, но не можеше да помръдне. Изпуши още една цигара. Малкото червено огънче го успокояваше. Загаси я, но остана на мястото си, както бе седял с часове в стаята си на Либърти стрийт, заливан от пристъпи на тиха паника, неспособен да помръдне, неспособен дори да мисли.

Не знаеше от колко време седи така.

Изведнъж светлините край басейна се запалиха и заискряха в мрака на нощта, превръщайки водата в огромно синьо огледало. Мрачната зеленина наоколо като че оживя, опъстрена с бяло. Земята бе обвита от призрачно лунно сияние.

Не беше сам. В момента, в който го осъзна, разбра, че е достатъчно да обърне глава, за да я види - застанала със скръстени ръце до вратата на килера. Главата и раменете и? се открояваха на фона на светлите шкафове. Дъхът и? излизаше с тихо, едва доловимо свистене.

Погълна го най-чистият страх, който бе изпитвал в живота си. Стана, пъхна пакета с цигарите в джоба си и когато вдигна очи, нея вече я нямаше.