Ан Райс - Полунощ 2

Полята вече бяха завити със същата бяла пелена, а небето бе искрящо и безцветно, като че се разтваряше в падащия сняг.

- И то точно преди Бъдни вечер - каза Майкъл. Опитваше се да обхване с поглед цялата красота - стария прославен път с древните дървета, които протягаха възлестите си ръце към въртящите се и вихрещи се снежинки. - Истинско малко чудо е, че заваля точно сега. Господи, всичко щеше да е толкова хубаво, ако…

- Нека всичките ни чудеса са малки, Майкъл.

- Да, малките чудеса са най-прекрасни, нали така? Виж го само, не се топи на земята. Трупа се. Да, ще бъде бяла Коледа, няма съмнение.

- Чакай - каза Аарън. - За малко да забравя. Коледния ти подарък. - Бръкна в джоба на жилетката си и извади малко плоско пакетче, не по-голямо от монета от петдесет цента. - Отвори го. Знам, че е студено, но бих искал да го отвориш още сега.

Майкъл разкъса златната хартия и видя стар сребърен медальон на верижка.

- Свети архангел Михаил - усмихна се той. - Аарън, невероятно е. Точно като за моята суеверна ирландска душа.

- Прогонва демона в ада - каза Аарън. - Намерих го в едно малко магазинче на Мегазин стрийт, докато те нямаше. Веднага се сетих за теб. Реших, че може да го харесаш.

- Благодаря ти, старче. - Майкъл не откъсваше очи от грубото изображение. Беше излъскано като стара монета, но все пак се различаваше крилатият архангел с тризъбеца, надвесен над рогатия дявол, паднал по гръб в пламъците.

Вдигна верижката - беше достатъчно дълга, така че нямаше нужда да я откопчава - окачи я на врата си и пусна медальона под пуловера.

Вгледа се за миг в Аарън, а после го прегърна и го притисна силно към себе си.

- Внимавай, Майкъл. Обади ми се скоро.

Четирийсет и девет

Гробището беше затворено през нощта, но това нямаше значение. Мракът и студът също нямаха значение. Ключалката на страничната порта щеше да бъде счупена и за нея щеше да е много лесно да отвори вратата и да я затвори след себе си, а после да мине по покритата със сняг пътека.

Беше и? студено, но това също нямаше значение. Снегът беше толкова красив. Тя искаше да види гробницата, покрита с бяла пелена.

- Ще я намериш ли? - прошепна си. Вече беше съвсем тъмно и те щяха скоро да дойдат, така че нямаше много време.

Знаеш къде е, Роуан, каза едва доловим глас в главата и?.

Да, наистина знаеше. Стоеше пред гробницата и вятърът я смразяваше, пронизваше я през тънката риза. Имаше дванайсет малки надгробни камъка, по един за всяка крипта, а над тях бе гравирана вратата с форма на ключалка.

- Никога няма да умра.

Това е обещанието, Роуан, това е нашето съглашение с теб. Моментът почти е настъпил…

- Това ли обеща на останалите, че никога няма да умрат? Обещал си им нещо. Лъжеш ме.

О, не, любима моя, вече никой освен теб няма значение. Те всички са мъртви.

Костите им лежаха под замръзналата черна земя. Тялото на Деидре сигурно все още бе непокътнато заради химикалите, студено в тапицирания със сатен ковчег. Студено и мъртво.

- Майко.

Тя не може да те чуе, красавице, няма я вече. Тук сме само ти и аз.

- Но как така аз съм порталът? От самото начало ли е било писано да съм аз?

От самото начало, скъпа моя, и моментът почти настъпи. Ще прекараш още една нощ с твоя ангел от плът и кръв и после ще бъдеш моя завинаги. Звездите се движат в небесата. Вървят към съвършената подредба.

- Не мога да ги видя. Виждам само падащия сняг.

Но те са там. Сега е най-дълбоката зима, когато всичко, дето ще се прероди, спи в снега.

Мраморът бе студен като лед. Тя плъзна пръсти по буквите: «Деидре Мейфеър». Не можеше да стигне до гравираната ключалка.

Ела, скъпа, върни се в къщата и се стопли. Вече е време. Те ще дойдат - моите деца, големият род Мейфеър, цялото ми потомство - отрасло в охолство под топлата сянка на крилото ми. Върни се до камината, любима, а утре с теб ще останем сами в къщата. Ще трябва да отпратиш своя архангел.

- И ти ще ми покажеш как да стана портал?

Ти знаеш как, любима. Винаги си го знаела в сънищата си и в сърцето си.

Тя тръгна бързо през снега, краката и? бяха мокри, но това нямаше значение. Улиците бяха пусти и искрящо бели в сумрака. Снегът се сипеше така леко, че приличаше на мираж. Те щяха да пристигнат скоро.

Дали на бебето в утробата и? му беше студено?

Лемли беше казал: «Има хиляди, милиони, изхвърлят ги като боклук в отпадните ями на света - всички тези мънички мозъчета и органи биват изгубени».

Мрак, а те всички идваха. Много важно беше да се преструва, че всичко е нормално. Вървеше колкото можеше по-бързо. Гърлото и? гореше. Но студът беше приятен, смразяваше я, потушаваше треската вътре в нея.