Ан Райс - Полунощ 2

- Нали не мислиш, че ще ти се случи нещо?

- Честно да ти кажа, не знам. Но, моля те, чуй ме. От векове умуваме върху природата на тези невъплътени същества. Няма култура на земята, която да не е разпознала съществуването им, но никой не знае какво представляват. Католическата църква ги възприема като демони и им е измислила сложни теологични обяснения. Смята ги за неизменно зли и се опитва да ги унищожи. Сега това е лесно да се отхвърли, но Католическата църква наистина е доста права относно поведението и слабостите на тези същества. Ето че се отклоних от същността. Въпросът е там, че ние в Таламаска винаги сме приемали, че тези създания са много подобни на духовете на мъртвите, останали приковани към земята. Вярвахме, или по-скоро приемахме за даденост, че и в двата случая става дума за невъплътена същност, която притежава интелигентност, но е заключена в някакво селение около живите.

- Искаш да кажеш, че Лашър може да е дух на мъртвец.

- Да, но по-важното тук е, че Роуан смята да направи пробив, да открие какво представляват тези същества. Тя твърди, че Лашър притежава клетъчна структура и у него присъстват основните компоненти на органичния живот.

- Значи той е просто някакво странно изчадие, така ли?

- Не зная. Но вероятно така наречените духове на мъртвите са изградени от същите компоненти. Може би, когато напусне тялото, съзнанието отнася някаква жива част от него. Може би претърпяваме още някаква метаморфоза, освен физическата смърт. Всички стари понятия - ефирно тяло, астрално тяло, дух - са само термини за фината клетъчна структура, която продължава да съществува, след като плътта си отиде.

- Това е твърде сложно за мен, Аарън.

- Да, май прекалих с теоретизирането. Предполагам, че всъщност се опитвам да… искам да кажа, че може би мъртвите са способни на онова, на което е способно и това същество. Или нещо още по-важно - дори и наистина да притежава някаква структура, Лашър пак може да е само отмъстителният дух на някой живял отдавна.

- Това е за твоята библиотека в Лондон. Някой ден може би ще седнем до камината там и пак ще си поговорим. Сега обаче си отивам у дома и ще стоя при нея. Ще направя каквото ми каза ти и каквото ми поръчаха те. Защото само това мога да сторя. Не мисля, че тя ще му позволи да нарани теб, мен или когото и да било. Но наистина най-доброто, което мога да сторя, е да бъда наблизо.

- Прав си - рече Аарън. - Но не мога да спра да мисля за думите на онзи старец - че ще бъдат спасени. Много странна легенда.

- Да, но са я схванали погрешно. Тя е порталът. Някак си го разбрах още когато видях семейната гробница.

Аарън само въздъхна и поклати глава. Майкъл виждаше, че е недоволен и иска да обсъдят още нещо, но какво значение имаше това. Роуан бе сама в къщата с онова същество, което я крадеше от него. Пък и тя вече знаеше всички отговори, нали така? Духът и? бе обяснил значението на всичко и Майкъл просто трябваше да си иде у дома, при нея.

Аарън стана леко сковано и отиде до дрешника, за да извади палтото и ръкавиците на Майкъл, който стоеше на прага на стаята и се взираше в коледното дърво. Лампичките му светеха ярко дори на дневната светлина.

- Защо се започна толкова скоро? - прошепна той. - Защо сега, защо точно по Коледа? - Но знаеше отговора. Всичко беше някак свързано. Всички тези дарове бяха свързани с финалната развръзка, част от която бе дори безпомощността му.

- Моля те, внимавай - каза Аарън.

- Да, ще ми липсваш утре вечер. Знаеш ли, Бъдни вечер за мен винаги е била като посрещането на новата година. Не знам защо. Сигурно заради ирландската ми кръв.

- Заради католическата ти кръв - каза Аарън. - Но мисля, че разбирам.

- Ако отвориш брендито утре вечер, изпий едно и за мен.

- Ще изпия. Можеш да си сигурен. И, Майкъл… ако някога някак двамата с Роуан решите да дойдете тук, знай, че вратата винаги е отворена. Денонощно. Мисли за нас като за убежище.

- Благодаря ти, Аарън.

- И още нещо. Ако имаш нужда от мен, ако наистина искаш да дойда и вярваш, че има смисъл, ще го направя.

Майкъл понечи да протестира, но Аарън вече бе извърнал поглед и изражението му се бе прояснило. Той внезапно посочи към прозореца над предната врата и каза:

- Виж, заваля. Не мога да повярвам. Дори в Лондон няма сняг, а тук вали.

Отвори вратата и двамата излязоха на голямата предна веранда. Снегът се сипеше на едри снежинки, които се рееха невъзможно бавно и грациозно из неподвижния въздух. Кацаха на черните клони на дъбовете, покриваха ги с дебел искрящ пласт белота и трупаха дълбока бяла пряспа по пътя между дърветата.