Ан Райс - Полунощ 2

Щом се настани, той усети как възелът в гърдите му се отпуска. Имаше чувството, че ще започне да вие. Пое си дълбоко дъх, огледа невиждащо стаята и започна с треперещ глас:

- Случи се. - Не беше за вярване, че стигна дотук, че говореше за нея по този начин, но все пак продължи: - Тя ме лъже. Той е там с нея и тя ме лъже. Лъже ме денонощно, откакто се прибрах у дома.

- Разкажи ми какво се случи - каза Аарън, а изражението му бе печално и съчувствено.

- Тя дори не ме попита защо съм се върнал така бързо от Сан Франциско. Изобщо не повдигна въпроса. Сякаш вече знаеше. Беше като полудяла, когато и? се обадих от хотела. Мамка му, нали вече ти казах по телефона какво стана. Мисля, че онова същество се опитва да ме убие. А Роуан дори не попита какво се е случило.

- Нищо, разкажи ми го отново, отначало.

- Господи, Аарън. Сега вече съм сигурен, че във виденията съм видял Жулиен и Дебора. Вече нямам и най-малкото съмнение. Не зная какво означава това съглашение, нито пък обещанието. Но знам, че Жулиен и Дебора са на моя страна. Видях Жулиен да ме гледа през прозореца на автобуса, но най-странното беше, че сякаш искаше да каже нещо, да помръдне, но не можеше. Беше му много трудно.

Аарън не каза нищо. Беше се подпрял на подлакътника на стола и извил пръст под долната си устна. Изглеждаше внимателен, замислен, нащрек.

- Продължавай - каза той.

- Но важното е, че точно този проблясък беше достатъчен да върне всичко останало. Припомних си не само думите им, но и самото усещане. Те искат да се намеся. Казаха, че съм притежавал «старите човешки инструменти». Чух тези думи отново. Чух Дебора да ги изрича. Да, беше Дебора. Само че не изглеждаше като на портрета, Аарън. Знаеш ли, ще ти кажа най-убедителното доказателство.

- Да…

- Помниш ли какво ти е казал Леуелин? Че Жулиен от съня му не приличал на Жулиен приживе. Помниш ли? Е, точно тук е ключът. Във видението Дебора беше съвсем различно същество. На онзи проклет ъгъл в Сан Франциско аз ги почувствах и двамата - бяха каквито ги помнех - мъдри, добри и знаещи. Знаеха, че Роуан е в ужасна опасност и че трябва да се намеся. А изражението на Жулиен в автобуса беше толкова… тревожно и все пак спокойно. Не мога да го опиша с думи. Беше загрижен и все пак необезпокоен…

- Мисля, че зная какво се опитваш да кажеш.

- Казаха ми да си вървя у дома. Че от това имам нужда. Аарън, защо той не гледаше право към мен на улицата?

- Може да има много причини. Сигурно е нещо свързано с това, което казваш. Ако наистина съществуват някъде, сигурно им е трудно да се проявят тук. За разлика от Лашър. И това е изключително важно за разбирането ни за цялата тази история. Но ще се върна на въпроса по-късно. Продължавай…

- Е, сигурно се досещаш? Дойдох си у дома с частен самолет и лимузина. Всичко организирано от братовчеда Райън. Сякаш бях някаква проклета рокзвезда. А тя дори не ме попита какво се е случило. Защото тя вече не е Роуан. Пленена е от нещо. Усмихва се, преструва се, взира се в мен с големите си тъжни сиви очи. Аарън, най-лошото е…

- Какво, Майкъл?

- Тя ме обича и сякаш безмълвно ме умолява да не и? се противопоставям. Знае, че мога да прозра заблудата. Господи, чувствам го, когато я докосна! А тя го знае и безмълвно ме умолява да не я притискам в ъгъла и да не я карам да лъже. Отчаяна е. Дори мога да се закълна, че е уплашена.

- Да, поддала се е на коварството му. Тя говори и с мен. Започнали са нещо като общуване, след като си тръгнал. Вероятно дори преди да си тръгнеш.

- Какво? Защо не ми каза?

- Майкъл, имаме си работа със същество, което знае какво си говорим, дори сега.

- Господи!

- Няма къде да се скрием от него - продължи Аарън. - Освен вероятно в светилището на собственото си съзнание. Роуан ми каза много неща. Но най-важното е, че цялата битка сега е в нейните ръце.

- Но сигурно можем да направим нещо. Знаехме, че ще се стигне дотук. Още при първата ни среща ти вече знаеше, че ще се случи.

- Не е в това въпросът, Майкъл. Единствено тя може да стори нещо. А като я обичаш и оставаш близо до нея, ти наистина използваш старите човешки инструменти.

- Това няма да е достатъчно! - Вече не можеше да издържа. Стана и закрачи из стаята. После се наведе, подпрял ръце на полицата на камината, и се втренчи в огъня. - Трябваше да ми се обадиш. Трябваше да ми кажеш.

- Добре, ядосвай се на мен, ако ще ти олекне, но работата е там, че тя ми забрани да ти се обаждам, заплаши ме. Държа се много зловещо. Някои от заплахите и? бяха поднесени като предупреждения - че невидимият и? приятел искал да ме убие и скоро щял да го стори - но си бяха чисти заплахи.