Ан Райс - Полунощ 2

Изтощен от напрежението и смразен от тревога, той заключи вратата след тях. Вече нямаше нужда да се усмихва, нито да се преструва. Какво ли усилие бе коствало всичко това на нея?

Страхуваше се да се качи горе. Обиколи къщата, за да провери прозорците, после и малките зелени светлинки на панела на алармената инсталация и завъртя крановете, за да не замръзнат тръбите.

Накрая застана насред салона, пред красивото дръвче.

Беше ли преживявал по-горчива и самотна Коледа? Би дал воля на гнева си, ако имаше смисъл.

Полежа малко на дивана, почака огъня в камината да догори. Говореше си наум с Жулиен и Дебора, за хиляден път тази нощ ги питаше какво трябва да стори.

Накрая се качи горе. Спалнята беше тиха и тъмна. Роуан се бе завила с одеяла и само косата и? се виждаше на възглавницата. Лицето и? бе извърнато на другата страна.

Колко пъти тази нощ се бе опитвал безуспешно да улови погледа и?? Дали някой бе забелязал, че си размениха само няколко кратки думи? Всички бяха толкова сигурни в тяхното щастие. Точно както и той бе сигурен преди.

Отиде тихо до предния прозорец и дръпна тежката завеса, за да погледне за последен път падащия сняг. Беше минало полунощ - вече бе Коледа. Тази вечер щеше да настъпи магическият момент, когато да инвентаризира живота и постиженията си и да оформи мечтите си и плановете за идната година.

Роуан, не биваше да свършва така. Това е битка. Знаехме го от самото начало, както и повечето от останалите…

Той се обърна и видя ръката и? на възглавницата - красива, елегантна, с леко свити пръсти.

Приближи се тихо до нея. Искаше да докосне ръката и?, да почувства топлината на пръстите и?, да я стисне в своята, защото тя сякаш отплуваше надалече от него, в някакво тъмно опасно море. Но не посмя да го направи.

Сърцето му препускаше и той почувства гореща болка в гърдите, когато отново се обърна към снега. После очите му се спряха на лицето и?.

Очите и? бяха отворени и тя се взираше в него в мрака. Устните и? се разляха в широка злобна усмивка.

Той беше ужасен. Лицето и?, твърдо като мрамор, бе бяло на сумрачната светлина, която идваше отвън. Усмивката бе замръзнала, очите и? лъщяха като стъклени. Сърцето му заби още по-силно и горещата болка се разля по целите му гърди. Но Майкъл продължаваше да се взира в нея, неспособен да отмести поглед. Накрая ръката му се стрелна неволно напред и сграбчи китката и?.

Цялото и? тяло се изви, злокобната маска се смъкна и тя се изправи рязко в леглото, изплашена и объркана.

- Какво има, Майкъл? - Взираше се в китката си и той бавно я пусна. - Добре, че ме събуди. - Очите и? бяха разширени, а устните и? трепереха. - Сънувах ужасен кошмар.

- Какво сънува, Роуан?

Тя седеше неподвижно и се взираше пред себе си. После събра рязко ръце, сякаш искаше да разкъса едната с другата. Той смътно си спомни, че вече е виждал този жест на отчаяние.

- Не зная - прошепна тя. - Беше… преди векове, лекарите се бяха събрали. Тялото на масата беше съвсем дребно. - Говореше тихо, а гласът и? бе изпълнен с агония. Погледна го и по бузите и? рукнаха сълзи.

- Роуан.

Тя вдигна ръка и щом той седна до нея на леглото, притисна устните му с пръсти.

- Не го казвай, Майкъл, моля те. Не го казвай. Не изричай и думичка. - И разтърси яростно глава.

Изпълнен с болка и облекчение, той просто плъзна пръсти по врата и?, когато тя наведе глава. Той самият се опитваше да не рухне.

- Знаеш, че те обичам, знаеш всичко, което искам да ти кажа.

Когато тя се поуспокои, той хвана ръцете и?, стисна ги силно и затвори очи.

Вярвай ми, Майкъл.

- Добре, скъпа - прошепна той. - Добре. - Съблече непохватно дрехите си и легна до нея под завивките. Долови топлия чист аромат на плътта и? и отвори очи. Имаше чувството, че никога няма да се успокои, докато я усеща да трепери до него. Но постепенно тялото и? омекна и той видя, че е затворила очи и е потънала в неспокоен сън.

Събуди се чак следобед. Беше сам, в спалнята беше задушно топло. Взе си душ, облече се и слезе долу. Не я видя никъде. Светлините на дръвчето бяха запалени, но къщата беше празна.

Обиколи всички стаи.

Излезе навън в студа и тръгна през замръзналата градина. Снегът се бе превърнал в искрящ слой лед по пътеките и тревата. Потърси я дори зад стария дъб, но и там я нямаше.

Накрая си облече палтото и излезе да се поразходи.

Небето все още бе наситеносиньо. Кварталът изглеждаше великолепно в бялата си премяна, точно както в онази отдавна отминала Коледа, последната му Коледа тук.