Ан Райс - Полунощ 2

Когато го вдигнаха, той промълви името му.

- Отиваш при Аарън, Майкъл - прошепна тя. - Той ще се погрижи за теб.

«Не и без теб, Роуан», опита се да каже той, но отново потъна в мрак. Колата потегли и той чу нечий мъжки глас: «Ще се оправите, господин Къри. Ще ви заведем при вашия приятел. Просто си почивайте. Доктор Мейфеър, каза, че ще се оправите».

Ще се оправите…

Наемници. Вие не разбирате. Тя е вещица и ме омагьоса с отровата си, както Шарлота е сторила с Петир, наговорила ви е куп лъжи.

Петдесет и едно

Само дървото светеше. Цялата къща тънеше в топъл сумрак. Студът чукаше по прозорците, но не можеше да влезе.

Роуан седеше по средата на дивана с кръстосани крака и скръстени ръце. Взираше се към другия край на стаята - към дългото огледало, в което едва се различаваше бледото сияние на полилея.

Стрелките на стенния часовник бавно пълзяха към полунощ.

А тази нощ значеше толкова много за теб, Майкъл. Искаше да сме заедно. Но дори да беше на другия край на света, нямаше да си по-далече от мен сега. Всички така прости и прекрасни неща са далече от мен, като в онази Коледа, когато Лемли ме водеше от стая в стая в своята тайна, потънала в мрак лаборатория. Какво общо могат да имат тези ужаси с теб, мили мой?

Цял живот - бил той къс или дълъг, или вече към края си - щеше да помни лицето на Майкъл, когато го удари; щеше да помни гласа му, когато я молеше, щеше да помни ужаса му, когато заби иглата в ръката му.

Но тогава защо не чувстваше нищо? Защо беше така празна и изсушена отвътре? Беше боса, меката фланелена нощница висеше свободно по тялото и?. Коприненият китайски килим под краката и? беше топъл. И все пак се чувстваше съвсем гола, изолирана, сякаш нищо не можеше да я стопли, да я успокои, дори да се докосне до нея.

Нещо се раздвижи в средата на стаята и Роуан потрепери, когато малките сребърни камбанки звъннаха едва доловимо в тишината. Мъничките ангели с позлатени крилца затанцуваха на дългите златни нишки.

Мракът се събираше, уплътняваше се.

- Настъпва часът, любима. Моят час.

- О, ти си имал поетична душа - каза тя, заслушана в слабото ехо на собствения си глас.

- Получих поетичността си от хората, любима. От онези, които хиляди години са чакали тази нощ на всички нощи.

- И сега възнамеряваш да ме посветиш в науката, защото аз не знам как да те пренеса в този свят.

- Нима? Нима вече не си разбрала?

Тя не отговори. Обвивката на сънищата я обгръщаше все по-плътно, образите застиваха и после отминаваха, студът и самотата нарастваха и ставаха непоносими.

Мракът се сгъстяваше. Завихряше се и оформяше фигура. Стори и? се, че дори различи човешки кости. Те като че танцуваха, събираха се и после се покриваха с плът под сиянието на дръвчето. Искрящите зелени очи внезапно се втренчиха в нея.

- Времето почти настъпи, Роуан - каза той.

Изумена, тя видя, че устните му се движат. Видя и проблясването на зъбите. Осъзна, че е станала от дивана и вече стои съвсем близо до него. Съвършената красота на лицето му я зашемети. Той сведе поглед към нея и очите му леко притъмняха. Русите мигли изглеждаха златисти на тази светлина.

- Почти съвършен - прошепна тя.

Той докосна лицето и?, съвсем бавно. Прокара пръст по кожата и? и спря на брадичката. Тя съвсем нежно докосна гърдите му. Затвори очи и се заслуша в ударите на сърцето. Виждаше органите вътре, или пък бяха просто имитация на органи? Стисна още по-силно очи и ги видя - кръвта преминаваше по артериите и се устремяваше към крайниците.

- Трябва само да се поддадеш! - Тя се взираше в него, устните му се разляха в усмивка. - Хайде, не виждаш ли, вече си го направил!

- Така ли? - попита той, а лицето му реагираше съвършено, фините мускули се съкращаваха и отпускаха, очите се присвиваха, като на човек в момент на концентрация. - Мислиш, че това е тяло? Това е само имитация! Скулптура, статуя. Това е нищо и ти го знаеш. Смяташ, че можеш да ме подмамиш в тази безжизнена черупка от малки частици, за да ме превърнеш в свой роб? В робот? За да можеш да ме унищожиш?

- Какво говориш? - Тя отстъпи назад. - Не мога да ти помогна. Не зная какво искаш от мен.

- Къде отиваш, скъпа моя? - попита той и леко вдигна вежди. - Да не мислиш, че можеш да избягаш от мен? Часът настъпи, красавице моя. Знаеш какво искам. Коледа е, скъпа. Часът на вещиците ще удари всеки момент, часът, в който се е родил Христос, в който Словото най-после е добило плът. Аз също ще се родя в този час, красива моя вещице, и изгарям от очакването.