Ан Райс - Полунощ 2

- Майкъл, Майкъл, помогни ми! О, господи, опитах се да го измамя, опитах се да го убия. Майкъл, той е в детето. - Заля я нов прилив на болка и от утробата и? рукна още кръв.

Ридаеща, тя се свлече замаяна на пода, неспособна да контролира ръцете и краката си. Жегата пулсираше в нея, силен плач изпълваше ума и?. Бебето плачеше. Същият ужасен звук, който чуваше постоянно в съня си. Протяжен бебешки плач. Опита се да запуши уши, не можеше да го понесе. Зави отчаяно, а жегата я поглъщаше.

- Нека умра - прошепна тя. - Нека изгоря отвътре. Нека се продъня в ада. Нека умра.

Роуан, помогни ми. Аз съм в плът. Помогни ми или ще умра. Роуан, не можеш да ми обърнеш гръб.

Тя притисна още по-силно ушите си, но не можеше да спре телепатичния глас, който се сливаше с бебешкия плач. Ръката и? се хлъзна в кръвта и тя падна по лице на окървавения под. Обърна се по гръб и отново видя потрепването на жегата. Писъците на бебето ставаха все по-силни, сякаш умираше от глад или от болка.

Роуан, помогни ми! Аз съм твоето дете! Детето на Майкъл. Роуан, нуждая се от теб.

Знаеше какво ще види. През сълзите и прииждащата жега тя видя джуджето, чудовището. Не, не съм те родила аз, не съм. Не съм…

То лежеше по гръб. Главата му беше като на голям човек, а устата му бе раззината от плач. Тънките ръце се издължаваха пред очите и?, пръстите се изкривяваха и растяха, малките крачка ритаха, съвсем по бебешки, изпъваха се. Цялото беше омазано в кръв и слуз - по главата, по закръглените бузи, по тъмната коса. Малките му органи приличаха на цветни пъпки. Милиардите клетки се деляха, сливаха се с неговите, като че в това същество от плът и кръв, в този мутант, в това дете, излязло от нея, протичаше ядрена експлозия.

Роуан, аз съм жив, не ме оставяй да умра. Не ме оставяй да умра, Роуан. Ти имаш силата да спасяваш живот, а аз съм жив. Помогни ми.

Тя се напрегна да стигне до него, цялото и? тяло пулсираше от острите пристъпи на болката. Най-сетне докопа малкото хлъзгаво краче, което риташе във въздуха. Пръстите и? се сключиха върху меката бебешка плът и в същия миг мракът я погълна. Видя отново анатомията му, пътя на клетките, виждаше как се развиват органите, древното чудо, което караше клетките да се сливат, да формират кръвните телца, подкожната тъкан, костната тъкан, фибрите на дробовете, черния дроб и стомаха. Сливаха се с неговите клетки, с неговата мощ, с неговата ДНК, мъничките вериги на хромозомите се извиваха и плуваха, докато ядрата се сливаха. И всичко това под нейното водачество, чрез знанието, което дремеше в самата нея, както ненаписаната симфония дремеше в композитора. Нота след нота, ред след ред, кресчендо след кресчендо.

Плътта му пулсираше под пръстите и?, жива и дишаща през порите. Писъците му станаха по-дрезгави, по-дълбоки, кънтящи. Тя дойде на себе си и отново се надигна. Другата и? ръка посягаше в тъмното, за да открие челото му. Докосна гъсти мъжки къдрици, клепачи пърхаха под дланта и?. Откри устата, вече притворена, стенеща; откри гърдите и сърцето под тях; дългите мускулести ръце, пляскащи по дъските. Да, това нещо вече беше толкова голямо, че можеше да положи глава на пулсиращите му гърди, между краката имаше пенис - да, и той се втвърдяваше, изправяше се. Тя легна върху нещо, усещаше как се надига под нея с всяко вдишване и издишване. Дробовете му се разтваряха, изпълваха се, сърцето биеше, а около пениса му имаше черни копринени косми. Сияещата в мрака мрежа, пълна с химия, мистерия и неизбежност, отново се появи. И тя потъна в мрака, в покоя.

Някакъв глас и? говореше, близък, мек.

- Спри кръвта.

Тя не можеше да отговори.

- Кървиш. Спри кръвта.

- Не искам да живея - рече тя. Да, къщата със сигурност гореше. - Ела, Карлота, ела с лампата си. Запали завесите.

Лемли каза:

- Никога не съм твърдял, че е невъзможно. Щом веднъж бъде родено в ума, то става неизбежно. Милиони клетки. Ембрионът е ключ към безсмъртието.

- Все още можеш да го убиеш - каза Петир. Стоеше отгоре и? и гледаше към нея.

- Те са само част от въображението ти, твоята съвест.

- Умирам ли?

- Не. - Той се засмя тихо и нежно. - Чуваш ли ме? Аз се смея, Роуан. Вече мога да се смея.

- Нека отида в ада. Остави ме да умра.

- Не, скъпа моя, скъпоценна моя, спри кървенето.

Събуди я слънчевата светлина. Лежеше на пода в салона, на мекия китайски килим. Първата и? мисъл беше, че къщата не е изгоряла. Ужасната жега не я беше погълнала. Някак си бе оцеляла.

В първия момент не осъзна какво вижда.

Някакъв мъж седеше до нея и я гледаше. Имаше гладка нежна бебешка кожа - но лицето му беше на възрастен. Приличаше на нея. Никога не беше виждала човек, който толкова да прилича на нея. Все пак имаше и определени разлики. Очите му бяха големи и сини, обрамчени от черни мигли, косата му беше черна като на Майкъл. Косата на Майкъл и очите на Майкъл. Но беше строен като нея. Гладките му безкосмени гърди бяха тесни като нейните в детството, с две сияещи розови зърна. Ръцете му бяха тънки и все пак с добре оформени мускули, с деликатни пръсти, като нейните. Той галеше замислено устната си и я гледаше.