Ан Райс - Полунощ 2

Но това вече беше нова врата - вратата, която бе зърнала преди милион години, когато бе момиче и за първи път отвори магическите научни книги. И сега тя беше отворена, далече отвъд ужасите на лабораторията на Лемли, далече от събраните около масата холандци в митичния Лайден.

Поведе го бавно през вратата и нагоре по стълбите. Вървеше до него, търпелива, стъпка по стъпка.

Петдесет и две

Той се опита да се събуди, но всеки път се понасяше към повърхността и потъваше, тежък и замаян, в пухените завивки на леглото. Отчаянието ту го сграбчваше, ту си отиваше.

Накрая все пак се събуди, и то защото му прилоша. Сякаш цяла вечност седя на пода в банята, опрян на вратата, и повръщаше с такива напъни, че стягащата болка в гърдите се засили. Вече нямаше какво да повърне, а гаденето не преставаше, без никаква надежда за облекчение.

Стаята се люшкаше. Наложи се да отключат вратата и да го вдигнат от пода. Искаше да им каже, че съжалява, задето се е заключил, просто по навик, че се е опитвал да стигне дръжката на вратата, но не можеше да произнесе нито дума.

Полунощ. Видя електронния часовник на нощното шкафче. Полунощ на Коледа. Опитваше се да обясни, че в това има някакво значение, но не можеше да направи друго, освен да мисли за съществото, застанало зад яслата до олтара. Отново потъваше, главата му се удари във възглавницата.

Когато пак отвори очи, лекарят му говореше нещо. Дали го беше виждал и преди?

- Господин Къри, имате ли представа какво е имало в спринцовката?

«Не. Помислих си, че ще ме убие. Че ще умра.» Дори от усилието да раздвижи устните си му стана зле. Само поклати глава, но и от това му прилоша. Зад заскрежените прозорци се виждаше чернотата на нощта.

-… поне още осем часа - каза лекарят.

- Спи, Майкъл. Не се притеснявай за нищо. Спи.

- Всичко друго е нормално. Само вода, ако поиска нещо за пиене. Ако има и най-малката промяна…

Коварна вещица. Разруши всичко. Мъжът се усмихва до олтара. Разбира се, че това е бил моментът. Точният момент. Знаеше, че я е загубил завинаги. Среднощната меса бе свършила. Майка му плаче за мъртвия му баща. Нищо вече няма да бъде същото.

- Просто поспи. Ще останем с теб.

Провалих се. Не можах да го спра. Загубих я завинаги.

- Откога съм тук?

- От вчера вечерта.

Сутринта на Коледа. Той се взираше през прозореца, страхуваше се да помръдне да не би да му прилошее отново.

- Вече не вали, нали? - попита. Едва чу отговорът - че е спряло преди зазоряване.

Опита се да седне. Вече не се чувстваше толкова зле. Да, болеше го главата и зрението му бе малко замъглено. Но не беше по-лошо от обикновен махмурлук.

- Чакайте, господин Къри. Нека се обадя на Аарън. Докторът ще иска да ви прегледа.

- Да, добре, но искам да се облека.

Всичките му дрехи бяха в гардероба. Хубав малък пътнически комплект за бръснене го чакаше в банята. Той си взе душ, все още борещ се със замайването, обръсна се надве-натри и излезе от банята. Искаше му се отново да си легне, но каза:

- Трябва да се върна там, да разбера какво е станало.

- Моля те, почакай - каза Аарън. - Хапни малко, виж как ще се чувстваш.

- Няма значение как ще се чувствам. Ще ми дадеш ли кола? Ако не, тръгвам на стоп.

Погледна през прозореца. Снегът беше натрупал. Пътищата щяха да са опасни. Трябваше да тръгва.

- Виж, Аарън, много съм ти благодарен, че се погрижи за мен.

- Какво искаш да правиш? Нямаш никаква представа какво ще откриеш там. Миналата нощ тя ми каза, че ако ми пука за теб, трябва да се погрижа да не се връщаш.

- Не ме е грижа какво ти е казала. Отивам.

- Тогава и аз идвам с теб.

- Не, ти оставаш. Това е между мен и нея. Дай ми кола и тръгвам.

Аарън му даде голям тромав линкълн, градска кола. Майкъл едва ли би избрал такава, въпреки че меките кожени седалки бяха удобни. И все пак тя почти летеше, когато стигна магистралата. До този момент Аарън го бе следвал с лимузината, но Майкъл изпревари още една кола и се откъсна.

Снегът покрай пътя беше мръсен, но ледът се беше стопил. Небето бе съвършено синьо, чисто и безкрайно.

Главоболието се връщаше заедно със замайването и гаденето на всеки петнайсет минути, но Майкъл се опитваше да го преодолее и не вдигаше крак от педала на газта.

Беше стигнал деветдесет мили, когато навлезе в Ню Орлиънс. Профуча покрай гробищата на Метаир, а после и покрай нелепата сюрреалистична спортна зала Супердом - приличаше на летяща чиния, приземила се между небостъргачите и църковните камбанарии.