Ан Райс - Полунощ 2

Караше твърде бързо и колата почти поднесе на завоя към Сейнт Чарлз авеню. Трафикът пълзеше по замръзналите улици.

След пет минути зави наляво към Първа улица и колата отново поднесе силно. Майкъл натисна спирачките и продължи съвсем бавно по хлъзгавия асфалт, докато не видя къщата да се издига като мрачна крепост на сенчестия ъгъл.

Портата беше отворена. Той пъхна ключа в ключалката на входната врата и влезе.

Замръзна на прага. По целия под беше размазана кръв, а на рамката на вратата личеше кървав отпечатък от ръка. Стените бяха изцапани с нещо като сажди, които избледняваха към тавана.

Миризмата беше ужасна, като в стаята на мъртвата Деидре.

Прагът на трапезарията също бе опръскан с кръв. Кървави следи от боси крака. Кръв по целия китайски килим и някаква ужасна слуз, размазана по дъските. Коледното дръвче продължаваше да свети весело, напълно нехайно за случилото се в стаята - сляп и ням свидетел, който не можеше да разкаже нищо.

В главата му избухна болка, но тази в гърдите бе многократно по-силна. Сърцето му препускаше лудо. Адреналинът забушува из вените му. Дясната му ръка се сви конвулсивно в юмрук.

Майкъл излезе в коридора и тръгна към трапезарията.

Една фигура застана съвсем безшумно на прага на високата врата и се вгледа в него. Тънката и? ръка се плъзна нагоре по касата на вратата.

Странен жест. Фигурата изглеждаше много нестабилна, като че се олюляваше. Пристъпи под светлината от слънчевата веранда и Майкъл застина на място. Вгледа се и се замъчи да разбере какво виждат очите му.

Беше мъж, облечен в свободни измачкани панталони и риза. Но Майкъл никога не бе виждал подобен човек. Беше много висок, може би към метър и деветдесет и непропорционално слаб. Панталоните му бяха твърде широки, пристегнати на кръста, а ризата беше на Майкъл - стара спортна риза. Висеше като туника на слабото тяло. Непознатият имаше гъста черна коса и много големи сини очи, но иначе приличаше на Роуан. Сякаш гледаше мъжки близнак на Роуан! Кожата бе гладка и младежка като нейната, дори детска. Скулите бяха като нейните, устата - също, само че малко по-пълна и по-чувствена. Очите, въпреки че бяха големи и сини, също приличаха на нейните, както и внезапната тънка и студена усмивка.

Мъжът тръгна бавно и нестабилно към него. Сякаш излъчваше сияние. Майкъл осъзна какво е, въпреки че противоречеше на всякакво разумно обяснение, но бе съвсем очевидно - по някакъв ужасен начин съществото приличаше на новородено, притежаваше мекото сияние на бебе. Дългите ръце бяха по бебешки гладки, вратът - също, лицето все още не беше белязано по никакъв начин от времето.

И все пак изражението му не беше бебешко. Бе изпълнен с удивление, дори с любов, и все пак с ужасна насмешка.

Майкъл внезапно се втурна напред и хвана съществото. Стискаше тънките, но силни ръце, и с изумление и ужас посрещна мекия мъжки смях, който се изтръгна от устните.

Лашър, преди, жив отново, пак в плът, те победи! Твоето дете, твоите гени, твоята плът и нейната плът, обичам те, победих те, използвах те, благодаря ти, избрани мой татко.

Заслепен от гняв, Майкъл не можеше да помръдне. Стисна по-силно ръцете на съществото, защото то се опита да се освободи. И наистина - след малко се изтръгна рязко, сякаш беше направен от гума и стомана - пластичен и твърд.

Майкъл изрева:

- Убил си детето ми! Роуан, дала си му детето ни! - Викът му беше изпълнен с агония, думите се застъпваха и звучаха като шум в собствените му уши. - Роуааан!

Създанието се дръпна от него и се удари тромаво в стената. Вдигна отново ръце, засмя се, блъсна Майкъл в гърдите и той прелетя над масата.

- Аз съм твоето дете, татко. Виж ме!

Майкъл се изправи с мъка и изкрещя:

- Да те видя ли? Ще те убия!

Полетя към съществото, но то се мушна назад в килера, изви гръб и протегна ръце, като да го примами. Пристъпваше с олюляване към вратата на кухнята. Краката му се огъваха, но след миг се изправиха като на марионетка. Отново започна да се смее - дълбок, радостен, налудничав смях. Налудничав като очите му, изпълнени с изгаряща наслада.

- Ела, Майкъл, не искаш ли да опознаеш собственото си дете! Искаш да ме убиеш! Не можеш да убиеш своята плът и кръв! Твоите гени са в мен. Аз съм ти, аз съм Роуан. Аз съм твой син.

И отново се засмя. Майкъл го докопа, блъсна го към френските прозорци и стъклата издрънчаха. Някъде високо в къщата алармата се включи и добави и своя влудяващ вой към хаоса.

Съществото вдигна дългите си ръце и се втренчи с изумление в Майкъл, когато той го стисна за гърлото. После сви ръце в юмруци и ги заби в челюстта му.