Ан Райс - Полунощ 2

Краката на Майкъл се подкосиха, но щом падна на пода, той се претърколи веднага на четири крака. Френската врата беше отворена, алармата още виеше, а съществото танцуваше, въртеше се и подскачаше с противна грация към басейна.

Майкъл хукна към него и зърна Роуан с ъгълчето на окото си. Тичаше по кухненските стълби към тях и пищеше.

- Майкъл, махни се от него!

- Как можа, Роуан, дала си му детето ни! Той е в нашето дете! - Обърна се и вдигна ръка, но не можа да я удари. Гледаше я втрещен. Тя беше олицетворение на ужаса. Лицето и? бе бяло като платно, устата и? бе влажна и изкривена. Безпомощен и треперещ, с разкъсвани от болка гърди, Майкъл се обърна към съществото.

То се хлъзгаше напред-назад по покритите със сняг плочки покрай синята вода. Накрая вдигна глава, сложи ръце на коленете си и посочи към Майкъл. Силният му и ясен глас надвика воя на алармата.

- Ще го преживееш, както казват смъртните. Ще се оправиш, както казват смъртните! Направил си страхотно дете, Майкъл. Аз съм твое дело. Обичам те. Винаги съм те обичал. Любовта е в същността на амбицията ми, те са едно и също, представям ти се с любов.

Майкъл хукна към вратата и Роуан се завтече след него. Той тичаше право към съществото, като се подхлъзваше по замръзналия сняг, и се откъсна грубо от нея, когато се опита да го спре. Тя падна на земята като хартиена кукла и в същия миг той усети силна болка във врата. Роуан се беше хванала за верижката на медальона с архангел Михаил, беше я откъснала и сега я стискаше в ръка. Медальонът беше паднал в снега. Тя плачеше и го молеше да спре.

Нямаше време да се занимава с нея, обърна се и заби левия си юмрук в главата на създанието. То отново избухна в смях, въпреки че от разкъсаната плът рукна кръв, обърна се, подхлъзна се на леда, опря се на металните столове и ги събори.

- О, видя ли сега какво направи. Не можеш да си представиш усещането! О, как чаках този невероятен момент!

Извъртя се рязко, гмурна се под ръката на Майкъл и я изви силно назад. Беше вдигнал вежди, а устните му бяха разтеглени в усмивка и разкриваха перленобелите зъби и розовия език. Всичко съвсем ново, блестящо, чисто, като на бебе.

Майкъл заби юмрук в гърдите му и усети как костите изхрущяха.

- Е, харесва ли ти, харесва ли ти демоне, гаден кучи сине, умри! - Заплю го и отново заби левия си юмрук в него, докато съществото висеше на дясната му ръка, като знаме, завързано за кол. От устата му рукна кръв. - Да! Вече си в плът - умри в нея тогава!

- Започвам да губя търпение с теб! - изрева създанието и сведе поглед към кръвта по ризата си. - Виж какво направи, ти, гневен татко, ти, праведни родителю! - Отблъсна Майкъл назад, стискаше го за китката като с менгеме.

- Хареса ли ти? - изрева Майкъл. - Харесва ли ти тази кървяща плът. Плътта на детето ми, моята плът! - И като изви дясната си ръка, неспособен да я освободи, той стисна с лявата гърлото на Лашър, заби палец в трахеята му и коляното си в тестисите. - О, значи тя те е направила съвсем като истински, а, чак до топките!

В същия миг отново мярна Роуан. Тя отново падна към балюстрадата - този път обаче я събори съществото, което най-после бе пуснало ръката му и сега пищеше от болка, а сините му очи се въртяха лудо. Преди Роуан да успее да се изправи, то се стрелна назад, вдигна ръце като крила, наведе глава и изкрещя:

- Ти ме учиш, татко. О, да, учиш ме много добре! - Думите му прераснаха в рев и то се втурна към Майкъл. Заби глава в гърдите му и го блъсна право в басейна.

Роуан изпищя толкова силно и пронизително, че заглуши алармата.

Майкъл бе вече в ледената вода и потъваше все по-надолу и по-надолу. Синята повърхност сияеше над него. Студът спря дъха му и той не можеше да помръдне. Беше напълно вцепенен и неспособен дори да раздвижи ръце. Почувства, че опира дъното.

И тогава, с отчаян спазъм, се стрелна към повърхността, но дрехите му го сграбчиха като пръсти и го задърпаха надолу. Все пак успя - главата му разкъса повърхността на водата и ярката светлина го ослепи. Но в следващия миг дойде още един удар и той потъна отново, издигна се, но пак бе потопен. Ръцете му бяха над водата, вкопчени в създанието, което го държеше. Вече започваше да гълта ледената вода.

Ето, случваше се отново, давеше се в студена вода. Не, не, не отново. Опита се да затвори уста, но ужасната болка в гърдите бе твърде силна и водата нахлу в дробовете му. Вече не си чувстваше ръцете; не виждаше нищо, не усещаше нищо. Пред очите му се ширна безбрежният океан - безкраен и сив - а светлините на ресторанта на скалите ту проблясваха, ту изчезваха с всяка нова вълна.