Ан Райс - Полунощ 2

- Не си правете труда да му обяснявате - изсъска високата монахиня и зърната на броеницата и? изтракаха на тънката кожена каишка. - Той е непоправим. Оставете го на мен. Ще му изкарам тия дивотии от главата.

- Не е вярно - каза той и се опита да закрие очи от сиянието на пламъците, тътенът на барабаните пулсираха в слепоочията му. - Не това е обяснението - извика той. - Това не е окончателното значение.

- Майкъл, аз те предупредих - чу се тънкият гласец на сестра Бриджит Мари, която изникна до злата монахиня. - Казах ти, че на онези тъмни улици има вещици.

- Ела тук веднага, имам шампанско - каза Стела. - Спри да създаваш тези адски образи. Не разбираш ли, когато си прикован към земята, сам си създаваш обкръжението.

- Да, ти направи всичко тук толкова грозно! - обади се Анта.

- Няма никакви пламъци - рече Стела. - Те са само в главата ти. Ела, нека потанцуваме на барабаните. О, много обичам музиката. А твоите барабани много ми харесват, барабаните на Марди Грас!

Той заблъска с лакти, за да се освободи. Дробовете му горяха, гърдите му щяха да се пръснат.

- Няма да повярвам. Вие всички сте негови творения, това е някой от номерата му…

- Не, ма шер - каза Жулиен, - ние сме окончателният отговор и значението.

Мери Бет поклати тъжно глава, без да откъсва очи от Майкъл.

- Ние направихме всичко.

- Вървете по дяволите!

Отново бе на крака, извъртя се и се освободи от монахинята. Избегна следващата и? плесница, плъзна се покрай нея и мина през избледняващия образ на Жулиен. За миг като че ослепя, но успя да се измъкне, без да обръща внимание на смеха и барабаните.

Монахините затвориха кръга си, но той го разкъса. Нищо нямаше да го спре. Виждаше изхода, виждаше светлината, която се процеждаше през вратата с форма на ключалка.

- Няма, няма да повярвам…

- Скъпи, спомни си първото удавяне - каза Дебора, която внезапно бе изникнала до него и се опита да го хване за ръката. - Точно това ти обяснихме, когато умря - че се нуждаем от теб, и ти се съгласи. Но, разбира се, ние бяхме наясно, че просто се пазариш за живота си, че ни лъжеш, и ако не те накараме да забравиш, никога, никога няма да изпълниш…

- Лъжи! Лъжите на Лашър! - Откъсна се от нея. Оставаха само още няколко крачки до вратата, щеше да се справи. Устреми се напред, препъвайки се в телата по пода - стъпваше по гърбове, рамена, глави. Очите му лютяха от дима, но той се приближаваше към светлината.

На прага стоеше някаква фигура. Майкъл позна шлема и дългата пелерина. Да, бяха му много познати.

- Идвам - изкрещя той.

Но устните му едва помръднаха.

Лежеше по гръб.

Болката идваше на вълни. Тънеше в мразовита тишина. Небето беше високо и замайващо синьо.

Чу мъжът над него да казва:

- Така е добре, синко, дишай!

Да, познаваше шлема и пелерината, защото бяха пожарникарски.

Лежеше до басейна, проснат на леденостудените плочи. Гърдите му горяха, а ръцете и краката го боляха силно. Един пожарникар се бе надвесил над него, притискаше кислородната маска към лицето му и стискаше помпичката до него. Лицето му беше точно като на баща му. Мъжът пак каза:

- Точно така, синко, дишай!

Над него се виждаха още пожарникари - едри тъмни фигури на фона на движещите се облаци. Всички, облечени с познатите шлемове и пелерини. Харесваше му да чува гласовете им, приличаха много на гласа на баща му.

Всяко вдишване му причиняваше силна болка, но все пак изпълни дробовете си с въздух. Когато го вдигнаха, затвори очи.

- Тук съм, Майкъл - каза Аарън. - Аз съм на твоя страна.

Болката в гърдите беше ужасна и притискаше дробовете му. Ръцете му бяха като отсечени. Но мракът беше чист и спокоен. Когато го сложиха на носилката, му се стори че полита.

Спор, разговор, тракане на някакви приспособления. Но нищо от това нямаше значение. Той отвори очи и видя небето. От замръзналата изсъхнала бугенвилия висеше лед, цветовете и? бяха мъртви. Излязоха от портата и колелата на носилката заподскачаха по неравните плочи.

Някой притисна силно малката маска към лицето му, когато го вдигнаха към линейката.

- Към кардиологията, току-що дойде в съзнание… - Увиха го с одеяла.

Чу гласа на Аарън, а после и нечий друг:

- Сърцето му пак спира! По дяволите! Тръгвайте! Вратите на линейката се затръшнаха и той се люшна леко настрани, когато се откъснаха от тротоара.

Някой натискаше гърдите му - веднъж, два, три пъти. Кислородът нахлуваше в него през маската като студен език.

Алармата още виеше, или пък това беше сирената на линейката - като отчаян писък на птица рано сутрин. От големия дъб изграчи гарван и сякаш раздра ведрото небе. После всичко потъна в тъмна, дълбока, обрасла с мъх тишина.