Ан Райс - Полунощ 2

Много хора дойдоха да го видят. Беа пристигна с Лили, а после дойдоха Сесилия, Кланси и Пиърс. Рандъл дойде с Райън, който носеше някакви документи за подпис. И други го посетиха, но му беше трудно да си спомни имената им. Понякога говореше с тях, друг път - не. Аарън се грижеше да ги посрещне. Леля Вивиан също беше много добра в това.

Но той виждаше колко обезпокоени са братовчедите. Бяха някак смирени, сдържани и преди всичко - озадачени. Чувстваха се неудобно в къщата, дори понякога малко нервни.

Но с Майкъл не беше така. Къщата беше празна и чиста, а за него това бе достатъчно. Познаваше всички поправки по нея; всеки нюанс на използваните бои, всяко късче подменен гипсов орнамент или дървена украса. Тя бе най-голямото му дело, чак до новите медни тръби и подовете от борова дървесина, които лично бе циклил и лакирал. Тук се чувстваше добре.

- Радвам се, че вече не носиш онези ужасни ръкавици - каза Беатрис, когато дойде за втори път една неделя. Седяха в спалнята му.

- Не, вече не ми трябват - отвърна Майкъл. - Странно е, но след инцидента в басейна ръцете ми отново си станаха нормални.

- Значи вече нямаш видения?

- Не. Може би така и не използвах правилно силата си. Може би не съм я използвал навреме. Затова ми е била отнета.

- На мен ми звучи като благословия - каза Беа, опитвайки се да прикрие объркването си.

- Вече няма значение - рече Майкъл.

Аарън срещна Беатрис на вратата, а точно тогава той случайно бе на върха на стълбището и чу какво си казаха.

- Той изглежда десет години по-стар - рече Беа. Плачеше и умоляваше Аарън да и? обясни как се е случила тази трагедия. - Вече вярвам, че къщата е прокълната и в нея има нещо зло. Не биваше да се нанасят тук. Трябваше да ги спрем. Трябваше да ги накараме да се махнат от нея.

Майкъл се върна в спалнята си и затвори вратата.

Погледна се в огледалото на старата тоалетка на Деидре и реши, че Беа е права. Наистина изглеждаше по-стар. Не бе забелязал сивото по слепоочията си. Виждаха се сиви кичури и по цялата му коса. Май по лицето му се бяха появили още бръчки. Особено около очите.

Внезапно се усмихна. Дори не бе забелязал какво е облякъл този следобед. Носеше тъмно сатенено домашно сако с кадифени ревери. Беа му го бе изпратила в болницата. Представете си само, Майкъл Къри, момчето от Айриш Ченъл, с такова сако. То подхождаше на Максим де Уинтър от Мандърлей.

Повдигнал вежда, той се усмихна меланхолично на образа си в огледалото. Сивото по слепоочията му придаваше… достопочтен вид.

- Е биен, мосю - каза той, като се опитваше да наподоби гласа на Жулиен, когото бе срещнал на улицата в Сан Франциско. Дори изражението му се беше променило - в него се долавяше и нещо от жулиеновото примирение.

Разбира се, това бе неговият Жулиен. Жулиен, когото бе видял в автобуса и когото Ричард Леуелин бе сънувал. Не дяволито-усмихнатият Жулиен от портрета, или пък зловещо смеещият се Жулиен от тъмното адско място, изпълнено с огън и дим. Това място всъщност не съществуваше.

Слезе по стълбите бавно, както лекарят му бе препоръчал, и влезе в библиотеката. Не беше сядал на писалището още откакто бяха прибрали нещата на Карлота от него.

«Роуан не само, че знае, че я чакам, но и иска да я чакам. Точно затова ми остави къщата. Това е нейният начин да ме помоли да остана тук и да продължавам да вярвам в нея.

Най-големият ми страх сега е, че онова ненаситно същество може да я нарани. Ще се стигне до момента, в който вече няма да има нужда от Роуан и ще се опита да се отърве от нея. Мога само да се надявам и моля, че тя ще го унищожи преди този момент да настъпи, въпреки че колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам колко трудно ще е за нея да стори това.

Тя все се опитваше да ме предупреди, че у нея дреме потенциал за зло, който аз не притежавам. Разбира се, не съм толкова невинен, за какъвто ме смяташе. А и тя не е наистина зла. Но е изключителен учен. Влюби се в клетките на това същество, знам, че е така, от чисто научна гледна точка. Тя го изучава. Изучава организма му и това как функционира в нашия свят. Явно се опитва да разбере дали наистина е подобрена версия на човешко същество, и ако е така, в какво се изразява това подобрение и как то може да бъде използвано за добро.

Не зная защо Аарън не може да приеме това. Той е така състрадателен, а в същото време винаги отказва да заеме конкретна позиция. Онези в Таламаска наистина са стадо маймуни, а той продължава да ме моли да ида в Англия. Това е просто невъзможно. Не бих могъл да живея с тях; те са твърде пасивни, твърде теоретично настроени.