Ан Райс - Полунощ 2

Ето я и къщата, тъмна и очакваща. Беше се върнала навреме. Държеше ключа в ръка.

- Ами ако не мога да го отпратя утре? - прошепна тя. Стоеше пред портата и гледаше към празните прозорци на къщата. Също като първата нощ, когато Карлота и? бе казала: «Ела при мен. Направи своя избор».

Трябва да го отпратиш. Утре по мръкнало, скъпа моя. Иначе ще го убия.

- Не! Не бива дори да го изричаш. Чу ли ме? Нищо не бива да му се случи, никога. Чу ли?

Тя стоеше пред портата и си говореше сама на глас. Снегът се сипеше около нея. Сняг в рая, сипеше се по замръзналите листа на банановите дървета, стелеше се покрай високите дебели стъбла на бамбука. Но какво би бил раят без красотата на снега?

- Разбра ли ме? Не може да го нараниш. Забранявам ти. Обещай ми. Нека сключим съглашение. Никога да не нараняваш Майкъл.

Както желаеш, скъпа моя. Аз също го обичам. Но той не може да застава между нас в нощта на всички нощи. Звездите се движат към перфектната конфигурация. Те са моите вечни свидетели, стари колкото мен, и ще ме огряват, когато моментът настъпи. Моят момент. Ако искаш да спасиш смъртния си любим от моя гняв, ще трябва да го отпратиш далече от очите ми.

Петдесет

Беше два сутринта, когато и последните гости си тръгнаха. Никога не беше виждал толкова много щастливи хора, които нямаха и представа за онова, което се случваше в действителност.

Но какво всъщност се случваше? Къщата бе изпълнена с топлина, със смехове и песни, с огньове в камините, а отвън снегът се сипеше и покриваше дърветата, храстите и пътеките с искрящата си белота. Защо да не си прекарват добре?

Как се смееха, когато се подхлъзваха по покритите със сняг плочи и ледът хрускаше под краката им. Децата си правеха снежни топки и опаковани с шапки и ръкавици, се пързаляха по ледената коричка на покритата морава.

Дори леля Вив се наслаждаваше на снега. Беше изпила доста шери. В тези моменти му напомняше за майка му и това го притесняваше, но Беа и Лили, нейните най-близки приятелки, като че не обръщаха внимание.

Роуан се държа превъзходно цялата вечер. Пя коледни песни до пианото с останалите, позира за снимки пред украсеното дръвче.

Нали за това беше мечтал, за пълна с щастливи хора къща, огласяна от радостни смехове. Хора, които знаят как да оценят момента - чашите се чукаха за наздравици, разменяха се целувки, звучаха меланхолични стари песни.

- Колко мило, че ни събрахте така скоро след сватбата…

-… също като едно време.

- Така трябва да се посреща Коледа.

Много харесаха скъпоценните украшения за елхата и макар че бяха помолени да не носят нищо, оставиха малките си подаръци под нея.

На моменти имаше чувството, че няма да издържи. Качваше се на третия етаж, излизаше на терасата над северната стая и стоеше близо до парапета, загледан към центъра и светлините на града. Снегът се бе натрупал по покрива, беше гравирал первазите на прозорците, фронтоните и комините. Сипеше се, фин и красив, докъдето поглед стигаше.

Това беше всичко, за което бе мечтал, разкошно и пълно - като сватбата. Но и никога не се беше чувствал така нещастен. Сякаш онова нещо го бе стиснало за гърлото и беше бръкнало в душата му. Изпитваше тежка, горчива печал.

Дори му се струваше, че усеща създанието в тихите кътчета на къщата, далече от гостите. Когато докоснеше с голи ръце рамките и дръжките на вратите, пред очите му в сенките просветваха мълниеносни образи.

- Тук си, Лашър. Знам, че си тук.

Нещо се отдръпваше пред него в мрака, играеше си с него, плъзгаше се по тъмните стени далече от допира му, а после се разтваряше и Майкъл се озоваваше съвсем сам в най-горния коридор, насред сумрака.

Ако някой го видеше сега, щеше да го помисли за луд. Засмя се. Сигурно и Даниъл Макинтайър бе изглеждал така към края на живота си - пиян и блуждаещ като безумец. Ами останалите съпрузи, които са усещали тайната? Отивали са при любовниците си - и към сигурната си смърт - или пък са потъвали в безразличие. Какво ли щеше да се случи с него?

Но това не беше краят. Само началото. Тя щеше да се преструва още известно време. Искаше му се да вярва, че зад безмълвните и? молби любовта чака да се разкрие отново.

Най-сетне всички си тръгнаха - последните покани за коледни вечери бяха тактично отклонени, бяха дадени обещания за бъдещи сбирки. Леля Вив щеше да вечеря с Беа на Коледа и не трябвало да се притесняват за нея. Можели да се отдадат на усамотението си.

Бяха разменени моментни снимки, а спящите деца бяха отнесени от диваните. И последните прегръдки приключиха и най-после всички си тръгнаха в студената ясна нощ.