Ан Райс - Полунощ 2

Роуан отново бе затворила очи. Огънят вече догаряше. Стаята бе изпълнена с духа на Лашър. Роуан го чувстваше по кожата си, въпреки че той не помръдваше, а материята му не бе по-осезаема от въздуха.

- Когато стана в плът - каза той, - сълзите и смехът ще рукнат от мен, както при теб, или при Майкъл. Ще бъда цял организъм.

- Но няма да си човек.

- Ще бъда повече от човек.

- Но не и човек.

- По-силен, по-издръжлив, защото ще съм организиращият интелект и имам мощ, по-голяма от мощта на всяко човешко същество. Ще стана ново създание, както ти казах. Ще бъда същество от съвсем нова раса.

- Защо уби Артър Лангтри?

- Той умираше, а видяното ускори смъртта му.

- Но защо му се яви?

- Защото беше достатъчно силен, за да ме види, а аз исках да го привлека вътре, за да спаси Стела. Знаех, че тя е в опасност. Карлота беше враг на Стела. Карлота беше силна като теб, Роуан.

- Защо Артър не помогна на Стела?

- Знаеш историята. Беше твърде късно. По това време аз бях като дете. Бях победен от съвпадението, защото действах във времето.

- Не те разбирам.

- Докато се явявах пред Лангтри, куршумите бяха изстреляни в мозъка на Стела и тя умря на мига. Виждам надалече, но не мога да предвидя всички изненади.

- Не си знаел.

- Карлота ме изигра. Карлота ме заблуди. Не съм безпогрешен. Всъщност много лесно се обърквам.

- Как така?

- И защо да ти казвам? За да ме контролираш по-добре? Ти знаеш как. Ти си също толкова мощна вещица като Карлота. Чрез емоциите. Карлота прикри убийството като акт на обич. Тя внуши на Лайънъл какво да мисли, когато той взе пистолета и уби Стела. Не разбрах какво става, защото не долових омраза, нито злоба. Не обърнах внимание на любовните мисли на Лайънъл. А после Стела лежеше умираща, викаше ме без думи, с отворени очи, необратимо наранена. Лайънъл стреля втори път и тогава духът и? излезе от тялото завинаги.

- Но ти си убил Лайънъл. Ти си го довел до смъртта.

- Да.

- И Кортланд? Убил си Кортланд.

- Не. Борих се с Кортланд. Той се опита да използва силата си срещу мен, но се провали и беше победен. Не съм убил баща ти.

- Защо си се борил с него?

- Предупредих го. Той мислеше, че може да ме командва. Той не беше моя вещица. Деидре беше моя вещица. Ти си моя вещица. Кортланд - не.

- Но Деидре не е искала да ме дава. А Кортланд е искал да я защити.

- Заради своите цели.

- Които са?

- Това е вече минало, не е важно. Ти отиваше към свободата, за да се завърнеш по-силна. Беше свободна от Карлота.

- Но това е било против желанието на Деидре и Кортланд.

- И за твое добро, Роуан. Обичам те.

- Но тук има някаква закономерност, нали? И ти не искаш да я разбера. Когато се роди детето, ти вече си на негова страна, а не на страната на майката. Ето какво се е случило с Дебора и Шарлот, нали?

- Грешиш. Когато действам във времето, понякога греша.

- Действал си против желанието на Деидре. Знаел си, че ще ме отведат. Придвижвал си плана си за тринайсетте вещици заради собствените си цели. Винаги си се интересувал само от собствените си цели, нали?

- Ти си тринайсетата и най-силната. Ти беше моята цел, на теб служех. Твоите цели са и мои цели.

- Не мисля така.

Чувстваше болката му, усещаше завихрянето на въздуха, емоцията, сякаш дебела струна на арфа вибрираше в подсъзнанието и?. Песен на болка. Завесите отново се развяха от топло течение и двата полилея в двойния салон затанцуваха в сенките - в тях играеха искрици бяла светлина, защото огънят бе изгаснал и бе отнесъл цветовете със себе си.

- Бил ли си някога живо човешко същество?

- Не зная.

- Помниш ли първия път, когато си видял човешки същества.

- Да.

- Какво си помисли тогава?

- Че е невъзможно дух да възникне от материя. Абсурд, нелепица, както би се изразила ти.

- Да възникне от материя?

- Така беше. Той възникна от материята, когато организацията достигна необходимата точка, и ние бяхме изненадани от тази мутация.

- Ти и останалите, които сте били вече тук.

- В безвремието.

- А това направи ли ти впечатление?

- Да. Защото беше мутация и нещо съвсем ново. И защото ние бяхме призовани да наблюдаваме.

- Как?

- Нововъзникналият разум на човека, заключен в материята, все пак ни долови и затова ни принуди и ние да доловим себе си. Но това е прекалено изтънчено обяснение и заради туй отчасти неточно. През хилядолетията тези човешки духовни разуми се развиха, ставаха все по-силни, развиваха телепатични сили, чувстваха нашето съществуване. Даваха ни имена, говореха ни и ни привличаха. Ако обърнехме внимание, ние се променяхме, започвахме да мислим за самите себе си.