Ан Райс - Полунощ 2

- Е, добре. Приказките за бъдещето винаги карат хората да се чувстват нещастни. Техният импулс е основан на факта, че не могат да виждат надалече. Нека говорим за миналото. Хората обичат да разбират миналото.

- Нямаш ли някой друг, не толкова красив глас? Не можеш ли да изречеш последните думи саркастично? Нали така би трябвало да прозвучат?

- Мога да звуча както пожелая, Роуан. Ти чуваш какво чувствам. Аз наистина чувствам в мислите си и в съществото си. Болка и любов. Емоции.

- Говориш малко по-бързо.

- Боли ме.

- Защо?

- Искам да те накарам да разбереш.

- Искаш да те направя човек?

- Искам да съм в плът.

- И аз мога да ти дам плът?

- Имаш силата. А щом това бъде постигнато, и други неща ще станат възможни. Ти си тринайсетата, ти си порталът.

- Какво имаш предвид под «други неща»?

- Роуан, говорим за сливане, за химическа промяна, за структурно възстановяване на клетки, за материя и енергия в ново взаимоотношение.

- Знам какво имаш предвид.

- Значи знаеш, че щом нещо е постигнато веднъж, може да бъде постигнато отново.

- Защо никой преди мен не е успял да го направи? Жулиен също е бил силен.

- Познание, Роуан. Жулиен се роди твърде рано. Позволи ми да използвам отново думата сливане по малко по-различен начин. Досега говорихме за сливане между клетките. Нека сега поговорим за сливане на твоето познание за живота с вътрешната ти сила. Тук е ключът, който ще ти помогне да станеш порталът. Познанията на твоето време са невъобразими дори за Жулиен, който тогава виждаше изобретения, които приличаха на чиста магия. Можеше ли Жулиен да си представи сърце, отворено на операционната маса? Дете, заченато в епруветка? Не. А след теб ще дойдат и такива, чието познание ще е толкова голямо, че ще могат да определят какво представлявам аз.

- А ти можеш ли да определиш сам себе си?

- Не, но аз съм определим, а щом съм определим за смъртните, значи съм определим и за себе си. Научих от теб всичко необходимо за подобно разбиране.

- Но ти знаеш нещо за себе си, което можеш да ми обясниш с точни думи.

-… че съм необхватен; че трябва да се концентрирам, за да почувствам силата си; че мога да впрягам тази сила; че мога да чувствам болка в съзнателната част от мен.

- О, да, и каква е тази съзнателна част? Откъде идва силата, която впрягаш? Това са въпросите.

- Не зная. Когато Сузан ме повика, аз се събрах. Първо се свих, като да премина през тунел. Чувствах формата си, разстилах се като петолъчната звезда от пентаграмата, която тя нарисува, и всеки от лъчите се издължаваше. Карах дърветата да се люлеят и листата да падат, а Сузан ме нарече нейният Лашър.

- И хареса ли ти стореното от теб?

- Да, хареса ми, че Сузан го видя и го хареса. Иначе никога нямаше да го направя отново и дори нямаше да го помня.

- Има ли в теб нещо физическо, освен енергията?

- Не зная! - Гласът беше мек, но пълен с отчаяние. - Кажи ми, Роуан. Познай ме. Познай самотата ми.

Огънят вече умираше, но топлината продължаваше да се разпростира из стаята и я обгръщаше като одеяло. Роуан се чувстваше сънлива и все пак с ясни сетива.

- Да се върнем на Жулиен. Той е бил силен като мен.

- Почти, скъпа моя. Но не съвсем. Той имаше игрива и богохулна душа, която танцуваше напред-назад из света и обичаше да руши толкова, колкото и да съгражда. Ти си по-логична, Роуан.

- И това е достойнство?

- Ти имаш непоколебима воля.

- Разбирам. Ненакърнена от хумор, за разлика от душата на Жулиен.

- Точно така, Роуан!

Тя се засмя под нос. Отново се почувства спокойна, взираше се в потрепващия въздух.

- Има ли Господ, Лашър?

- Не зная, Роуан. Но с времето си съставих мнение по въпроса. Мисля, че има, и това ме изпълва с гняв.

- Защо?

- Защото ме боли, а ако има Господ, значи той ме наранява.

- Да, разбирам те напълно. Но той дава и любов.

- Да. Любов. Любовта е изворът на моята болка. Тя е източникът на амбицията ми, на плановете ми, на пътуването ми във времето. Всичките ми желания са родени от любов. Дори може да се каже, че когато бяха единствено себе си, аз бях отровен с любов; че зовът на Сузан ме събуди за любовта и за кошмара на желанията. Но аз виждах. И обичах. И идвах.

- Натъжаваш ме - каза тя.

- Любовта ме промени, Роуан. Тя роди първото ми недоволство.

- Да.

- А сега искам да се променя в плът, за да се осъществи моята любов. Чаках те толкова дълго. Видях толкова страдания преди теб, и ако имах сълзи, щях да съм ги пролял. Господ знае, че за Лангтри създадох образ, който плаче. Той беше въплъщение на моята болка. Не плачех единствено за Стела, а за всички тях - за моите вещици. Когато Жулиен умря, бях в агония. Болката ми беше толкова голяма, че дори бях готов да се върна обратно в селението на луната, звездите и тишината. Но вече беше твърде късно за това. Нямаше да понеса самотата. Когато Мери Бет ме призова, аз се върнах при нея. Съживих се. Погледнах към бъдещето. И отново видях тринайсетата. Видях все по-засилващата се мощ на моите вещици.