Ан Райс - Полунощ 2

- И амбицията си?

- Да…

- Не искам вече да влизаш в Аарън. Не искам никога да нараняваш него или Майкъл.

- Ще ти се подчиня, но ми се иска да убия Аарън.

- Защо?

- Защото Аарън е свършен, Аарън има много знания и Аарън те лъже.

- Как така свършен?

- Той вече направи онова, което видях, че ще направи, и което исках да направи. Затова казвам, че е свършен. Сега може да направи това, което виждам, че ще направи, и което не искам да направи. А то е против моята амбиция. Бих го убил, ако ти нямаше да се огорчиш толкова и да ме намразиш.

- Можеш да усещаш гнева ми, нали?

- Той ме наранява дълбоко, Роуан.

- Ще бъда ужасно, ужасно гневна, ако нараниш Аарън. Но нека поговорим още за него. Обясни ми. Какво е това, което си искал той да направи?

- Предостави ти знанието си. Думите, написани през времето.

- Говориш за историята на Мейфеър.

- Да. Историята. Ти каза да го обясня, затова не използвах думата «история».

Тя се засмя тихо.

- Не е нужно да обясняваш толкова много - каза тя. - Продължавай.

- Исках да прочетеш тази негова история. Петир видя как изгарят моята Дебора, любимата ми Дебора. Аарън видя моята Деидре да ридае в градината, моята красива Деидре. Твоят отклик и твоите решения са неизразимо повлияни от тази история. Но Аарън вече изпълни задачата си.

- Да, разбирам.

- Внимавай.

- За какво, че все си мисля, че разбирам?

- Точно. Продължавай да питаш. Думи като «отклик» и «неизразимо» са много неясни. Не бих скрил нищо от теб, Роуан.

Роуан го чу да въздиша пак, но този път беше дълга, тиха, някак по-различна въздишка. Като вятър.

Седеше все така облегната на камината и се грееше на огъня. Очите и? бяха разширени и втренчени в сенките. Като че от цяла вечност говореше на този безплътен и леко ехтящ глас. Въздишката му почти я докосна, като полъх на вятър.

Тя се изсмя тихо от удоволствие. Ако опиташе, можеше да го види в стаята, да види как въздухът се вълнува, как нещо се издува и изпълва помещението.

- Да… - каза той. - Обичам смеха ти. Аз не мога да се смея.

- Мога да те науча.

- Зная.

- Аз ли съм порталът?

- Ти си.

- Значи Майкъл е прав.

- Майкъл рядко греши. Майкъл вижда ясно.

- И него ли искаш да убиеш?

- Не, аз обичам Майкъл. Бих се разхождал с Майкъл, бих разговарял с Майкъл.

- Но защо точно Майкъл?

- Не зная.

- Не, трябва да знаеш.

- Любовта е любов. Ти защо обичаш Майкъл? Не е ли това отговорът? Любовта е любов. Майкъл е умен и красив. Майкъл се смее. Майкъл има силен дух, който влива живот в крайниците му, в очите, в гласа. Разбираш ли?

- Мисля, че да. Ние наричаме това жизненост.

- Точно така.

Но дали някой бе употребявал думата с точно такова значение.

Той продължи:

- Видях Майкъл още в началото. Майкъл беше изненада. Майкъл ме вижда. Майкъл идва до оградата. Майкъл има амбиция и е силен. Майкъл ме обича. Сега Майкъл се страхува от мен. Ти заставаш между мен и Майкъл, Майкъл се страхува, че аз ще застана между него и теб.

- Но ти няма да го нараниш.

Никакъв отговор.

- Няма да го нараниш.

- Кажи ми да не го наранявам и аз няма да го направя.

- Но нали каза, че не искаш да го правиш! Защо се извръщаш така?

- Не се извръщам. Казах ти, че не искам да убивам Майкъл. Но той може да бъде наранен. Какво да направя аз? Да излъжа? Аз не лъжа. Аарън лъже. Аз не лъжа. Аз не знам как.

- Не ти вярвам, но ти сигурно си вярваш.

- Нараняваш ме.

- Кажи ми как ще свърши това.

- Кое?

- Моят живот с теб, как ще свърши?

Тишина.

- Не искаш да ми кажеш.

- Ти си порталът.

Тя стоеше неподвижно. Почти усещаше трескавата работа на мозъка си. Огънят пращеше тихо и пламъците танцуваха срещу тухлите, движението им изглеждаше толкова бавно, нереално. Въздухът отново потрепери. Стори и? се, че дългите кристални капки на полилея се движат, въртят се и улавят миниатюрни отблясъци.

- Какво означава това?

- Знаеш какво означава.

- Не, не зная.

- Ти можеш да променяш материята, доктор Мейфеър.

- Не съм сигурна, че мога. Аз съм хирург. Работя с прецизни инструменти.

- О, но твоето съзнание е по-прецизно.

Тя се намръщи; пак се върна странния сън за Лайден…

- Ти можеш да спираш кървенето - каза той бавно и тихо. - Ти можеш да затваряш рани. Можеш да караш плътта да ти се подчини.

Полилеят иззвънтя тихо и улови сиянието на танцуващите пламъци.

- Ти можеш да забавиш пулса на пациентите си; отпушваш кръвоносни съдове в мозъците им.

- Невинаги съм…

- Правила си го. Страхуваш се от силата си, но я притежаваш. Излез в градината през нощта. Можеш да накараш цветята да се отворят. Можеш да ги накараш да пораснат. Също като мен.