Ан Райс - Полунощ 2

Боцкането на набола брада, кожа, но не, не беше кожа. Острото и? диагностично сетиво и? каза, че не е кожа, че в това тяло няма кости, нито вътрешни органи. То бе само черупка на енергийно поле.

- Но след време ще има кости, Роуан. След време всички чудеса може да се сбъднат.

Устните му едва се движеха, докато произнасяше думите; тялото му вече губеше формата си. Беше се изтощил.

Тя се вгледа в него, опитваше се да го задържи, и видя, че той наистина възвръща материалността си.

- Помогни ми да се усмихна, красавице - каза гласът, но този път без устните да се раздвижат. - Бих се усмихнал на теб и силата ти, ако можех.

Сега вече тя се разтрепери. Концентрира цялото си същество върху това да вдъхне живот на чертите на лицето му. Почти усещаше как енергията излита от нея, обгръща странната материя и я оформя; беше нещо по-чисто и по-фино от представата и? за електричество. Заля я топлина, когато видя, че устните му започват да се усмихват.

Ведра, едва доловима усмивка, като усмивката на Жулиен. Големите зелени очи бяха изпълнени със светлина. Ръцете се вдигнаха, посегнаха към нея и тя усети прекрасна топлина, когато той докосна лицето и?.

Но тогава образът му потрепна и се разпадна. Топлата вълна я блъсна така, че тя отстъпи назад, закри очите си с ръце и извърна глава.

Стаята отново бе празна. Завесите още се полюшваха. Малко по малко отново захладня.

Роуан дори почувства, че се смразява. Беше изтощена. Погледна ръката си и видя, че още трепери. Отиде до огнището и се свлече на колене пред него.

Мислите и? блуждаеха. За миг дори се почувства замаяна, не можеше да осъзнае какво бе станало. Но след малко главата и? започна да се прояснява.

Сложи още подпалки в камината и една голяма цепеница отгоре. После драсна дълга клечка кибрит и запали огъня. Подпалките веднага се разгоряха с пукане и тя се втренчи в пламъците.

- Тук си, нали? - прошепна, без да откъсва очи от огъня, който набираше сила и червените му езици облизваха сухата кора на дървото.

- Да, тук съм.

- Къде?

- Близо до теб, около теб.

- Откъде идва гласът ти? Друг може ли да те чуе сега? Наистина ли говориш?

- Ще разбереш как става по-добре от мен.

- Това ли искаш да направя?

Той въздъхна протяжно. Тя се ослуша. Не се чуваше дишане, само усещане за нечие присъствие. Както когато си сигурен, че до теб има някой, и то не защото си чул ударите на сърцето му, стъпките или дъха му, а нещо по-меко, по-неуловимо.

- Обичам те - каза той.

- Защо?

- Защото си красива за мен. Защото можеш да ме виждаш. Защото притежаваш всичко, което бих желал да бъда. Защото си човек, защото си топла и мека. Аз те познавам, познавам и другите преди теб.

Тя не каза нищо, а той продължи:

- Защото си дете на Дебора, на Сузан, на Шарлот и на всички останали, чиито имена знаеш. Дори и да не желаеш да вземеш смарагда, който дадох на моята Дебора, аз те обичам. Обичам те без него. Обичах те още когато разбрах, че идваш. Аз виждам надалече. Видях те да идваш отдалече. Обичах те още като вероятност.

Огънят сега сияеше ярко и прекрасният му аромат я успокояваше. Цепеницата бе погълната от буйни оранжеви пламъци.

Тя имаше чувство, че изпада в нещо като делириум. Дори дишането и? се бе забавило някак странно. Не беше сигурна дали гласът може да бъде чут, дали и други биха го чули в този момент.

Но едно беше сигурно - гласът бе много прелъстителен.

Роуан седна на топлия под пред камината, облегна се на загрятата и? мраморна облицовка и се взря в сенките под арката в средата на салона.

- Гласът ти ме успокоява, красив е - въздъхна тя.

- Искам да е красив за теб. Искам да ти доставя удоволствие. Омразата ти ме нарани.

- Кога?

- Когато те докоснах.

- Обясни ми всичко, всичко.

- Има много възможни обяснения. Ти ги оформяш още с въпроса си. Мога да ти говоря за своята воля, но това, което ще ти кажа, ще бъде оформено от наученото чрез въпросите на останалите през вековете. То е построение. Ако искаш ново построение, питай.

- Кога си се появил?

- Не зная.

- Кой те нарече Лашър?

- Сузан.

- Обичаше ли я?

- Обичам Сузан.

- Значи тя още съществува.

- Тя си отиде.

- Започвам да разбирам. В твоя свят не съществуват физически детерминизъм, следователно няма и време. Съзнание без тяло.

- Точна. Умна. Интелигентна.

- И само едното определение ще е достатъчно.

- Да - съгласи се той с готовност, - но кое?

- Играеш си с мен.

- Не. Не си играя.

- Искам да стигна до дъното на тази история, да разбера теб, мотивите ти, какво представляваш.