Ан Райс - Полунощ 2

Колкото по-дълго оставаше тук, толкова повече разбираше вътрешните си конфликти и съображения.

Искаше да говори с това същество. Споменът за появяването му в кухнята я изпълваше с мощно усещане за присъствието му, най-вече защото беше чула колко нежен е гласът му. Да, искаше да го опознае! Точно както Майкъл бе предсказал в онази първа ужасна нощ, малко след смъртта на Карлота. Какво представляваше Лашър? Откъде идваше? Какви тайни се криеха зад това красиво трагично лице? Какво би казал Лашър за портала и тринайсетте вещици?

От нея се искаше само да го повика - както Просперо вика Ариел - да пази тайната и да изрече името му.

«О, но ти си вещица», каза си тя, когато вината я сграбчи. И всички го знаят. Знаеха го, когато онзи следобед говори на Джифорд; разбраха от студената сребриста мощ, която струеше от теб. Мощ, която всички смятат за студенина и лукавство, но всъщност никога не е била нещо повече от нежелана сила. Старецът, Фийлдинг, беше прав с предупреждението си. И Аарън знаеше, нали? Разбира се, че знаеше.

Всички, освен Майкъл, а Майкъл много лесно може да бъде заблуден.

Ами ако реши да не заблуждава никого, ако реши да не играе повече? Може би просто събираше кураж да вземе това решение. Или пък не и? се щеше. Може би караше демона да чака, както той бе постъпил с нея.

Така или иначе, тя вече не чувстваше предишната ненавист към него, ужасното отвращение, последвало случилото се в самолета. Да, беше гневна, но любопитството и дори нарастващото привличане бяха по-силни…

През първия наистина студен ден Майкъл седна до нея на плажа и и? каза, че трябва да се върне. Да, харесвал му мразовития въздух, наистина, и слънчевите бани с дебели памучни пуловери и дълги панталони, които често бе взимала в Калифорния на ветровитата си палуба.

- Виж сега за какво става дума - рече той. - Леля Вив си иска нещата от Сан Франциско, а нали ги знаеш старите хора. Пък и няма кой да затвори къщата на Либърти стрийт. Трябва да взема някои решения и за стария си магазин там. Счетоводителят ми току-що ми се обади отново, че някакъв човек искал да го наеме. Трябва да се върна и да направя описа лично.

Продължи с това, че трябва да продаде няколко имота в Калифорния, да изпрати разни неща в Ню Орлиънс, да даде къщата под наем и прочие. Всъщност и в Ню Орлиънс имаха нужда от него, новата му фирма на Мегазин стрийт се нуждаеше от него. Ако нещата потръгнели…

- Най-добре да отида до Сан Франциско сега, защото е вече почти декември. Коледа наближава. Замисляла ли си се за това?

- Естествено, разбирам. Ще се приберем тази нощ.

- Не е нужно и ти да идваш, скъпа. Можеш да ме чакаш тук, докато се върна, или докато искаш.

- Не, идвам с теб - каза тя. - Ще събера багажа. Освен това вече е време да си вървим. Сега е топло, но сутринта беше направо мразовито.

Той кимна.

- Не ти ли е неприятно?

Тя се засмя.

- Не е по-студено от всеки летен ден в Калифорния.

Той пак кимна.

- Ще става още по-студено. Много по-студено. Зимата на юг ще те изненада. Казват, че тази година ще е доста сурова в южните щати. Това донякъде ми харесва. Първо замайваща жега, а после скреж по прозорците.

- Да, зная какво имаш предвид. - И аз те обичам. Обичам те повече от всеки друг, когото съм обичала.

Когато той тръгна към къщата, тя се облегна в дървения стол и остави главата си да се килне настрани. Заливът сега беше просто ширнало се пред нея сребърно сияние, както винаги, когато слънцето бе толкова високо. Тя остави лявата си ръка да падне към мекия, подобен на захар пясък. Загреба шепа от него и остави песъчинките да се изсипят между пръстите и?.

- Истинско, толкова истинско - прошепна Роуан.

Но не беше ли твърде удобно той да замине сега, а тя да остане сама в къщата на Първа улица? Сякаш някой беше уредил всичко. А през цялото време си бе въобразявала, че тя контролира положението.

- Недей да прекаляваш, приятелю - прошепна на хладния бриз. - Не наранявай любовта ми, защото никога няма да ти го простя. Погрижи се той да се върне при мен жив и здрав.

Тръгнаха на сутринта.

По пътя тя усети тръпката на очакването. Пред очите и? отново се мярна лицето му в тъмната кухня, чуваше мекия резонантен поток на думите му. Ласка.

Но не можеше да понася да мисли за това сега. Едва когато Майкъл пристигнеше безопасно в Калифорния и тя останеше сама в къщата…

Четирийсет и две

Дванайсет часът. Защо и? се струваше най-подходящото време? Може би защото Пиърс и Кланси бяха останали до късно, а тя бе имала нужда от още час на спокойствие? В Калифорния сега беше едва десет, но Майкъл вече се бе обадил и сигурно спеше, изморен от пътуването.