Ан Райс - Полунощ 2

Четирийсет и едно

Събуди се преди него. След като първият пристъп на гадене премина, тя веднага започна да прибира в куфарите вече сгънатите дрехи, а после слезе в кухнята.

На слънчевата светлина тя изглеждаше чиста и тиха. Нищо не подсказваше за случилото се снощи. Басейнът блещукаше зад закритата веранда. Слънчевите лъчи се процеждаха меко през мрежата и озаряваха белите мебели от ракита.

Роуан огледа плота и пода на кухнята. Не видя нищо и изпълнена с отвращение и гняв, бързо направи кафе и го занесе горе на Майкъл.

Той тъкмо отваряше очи.

- Да тръгваме - каза му.

- Мислех, че ще тръгнем следобед - рече той сънливо. - Но щом искаш, нека е сега.

Тя го целуна нежно по бузата, наболата брада я одраска.

- Как си? - прошепна той.

- Вече съм добре. - Тя докосна малкото златно разпятие, което се бе оплело в тъмните косми по гърдите му. - Беше ми зле за около половин час. Вероятно пак ще ми прилошее. Ще ми се да идем в Дестин навреме, за да се разходим по слънчевия плаж.

- А няма ли да идеш на лекар, преди да тръгнем?

- Аз съм лекар - каза тя с усмивка. - И не забравяй за специалното ми сетиво. Бебето е добре.

- А специалното сетиво казва ли ти дали то е момче, или момиче? - попита Майкъл.

- Дали то е момче или момиче? - засмя се тя. - Ще ми се да знаех, но пък е по-добре да е изненада. Какво мислиш?

- Няма ли да е супер, ако са близнаци?

- Да, супер ще е - съгласи се тя.

- Роуан, ти нали не си… щастлива ли си заради бебето?

- Разбира се! Майкъл, аз искам това дете. Просто още ми е малко зле. Идва на пристъпи. Виж, засега не искам да казваме на останалите. Не и преди да се върнем от Флорида. Ще си провалим медения месец.

- Съгласен съм. - Той сложи нежно ръка на корема и?. - Още е рано да го усещаш, нали?

- Сега е голямо около четвърт инч - каза тя и отново се усмихна. - И тежи само няколко грама. Но мога да го усетя. То плува блажено, а мъничките му клетки се делят ли, делят.

- Как изглежда сега?

- Ами като миниатюрно морско създание. По-малко от палеца ти. Има очи и дори топчести малки ръце, но не и пръсти. Има си и мозък, или поне зачатък на мозък, вече разделен на две полукълба. Незнайно как малките му клетки много добре си разбират от работата - знаят точно къде да идат, за да продължат да формират органите, които вече са там, но трябва да бъдат довършени. Малкото му сърчице бие в мен вече повече от месец.

Майкъл въздъхна дълбоко, с доволство.

- Как ще го кръстим?

Тя сви рамене.

- Какво ще кажеш за Малкия Крие? Или е твърде… мъчително за теб?

- Не, би било страхотно. Малкия Крие. Значи ще е Кристофър, ако е момче, и Кристин, ако е момиче. На колко ще е по Коледа? - Той започна да пресмята.

- Сега е вероятно в шестата или седмата седмица. Или дори осмата. Всъщност най-вероятно е в осмата. Което означава… в четвъртия месец. Тогава вече ще е съвсем оформено, но очите му ще са още затворени. Защо питаш? Чудиш се дали би предпочело червена пожарникарска кола или бейзболна бухалка?

Той се засмя.

- Не, просто ще е най-страхотният коледен подарък, за който някога съм мечтал. Винаги съм почитал Коледа, почти с езическо преклонение. А тази ще е най-великолепната в живота ми, до следващата година, когато малкото ще се разхожда наоколо и ще троши пожарникарската си кола с бейзболната си бата.

Изглеждаше толкова уязвим и невинен, вярваше и? напълно. Докато го гледаше, тя почти забрави за случилото се през нощта. Почти забрави за всичко. Целуна го бързо и влезе в банята. Облегна се на заключената врата и остана така със затворени очи.

- Е, демоне, добре си го сметнал, нали? - прошепна тя. - Е, харесва ли ти омразата ми? За това ли мечтаеше?

Тогава си спомни лицето в тъмната кухня, мекия прочувствен глас, който сякаш я докосваше с пръсти. Та за какво друго съществувам, ако не да служа на Роуан?

Потеглиха към десет часа. Майкъл караше. Тя вече се чувстваше по-добре и дори успя да поспи няколко часа. Когато отвори очи, вече бяха във Флорида и преминаваха през тъмна борова гора, между магистралата и крайбрежното шосе.

Когато най-после зърна залива, Роуан се почувства в безопасност. Сякаш тъмната къща в Ню Орлиънс и привидението вече не съществуваха.

Беше хладно, но не повече от всеки ободряващ летен ден в Северна Калифорния. Облякоха пуловери и тръгнаха по пустия плаж. По залез изядоха вечерята си пред огъня. Прозорците бяха отворени към морския бриз.

Някъде към осем тя отиде да поработи по плановете си за медицинския център и да продължи с проучването на големите «ориентирани към печалба» вериги болници, в сравнение с «неориентираните към печалба», които всъщност я интересуваха повече.