Ан Райс - Полунощ 2

Той кимна, съблече фрака и задърпа вратовръзката.

- Роуан, трябваше да се влюбиш в някой, който знае как се маха това нещо.

- Стига, Майкъл. Разкопчай ми ципа, моля те. - Тя се обърна с гръб към него и след малко усети как твърдата черупка на корсажа най-после се разтваря и роклята се свлича в краката и?. После свали небрежно смарагда и го остави на полицата на камината.

Най-сетне всичко беше приключило. Седнаха на леглото и пиха шампанско - много студено, много сухо и много вкусно. Беше оставило пяната си по целите чаши, както и трябваше да бъде. Майкъл беше гол, но му хареса материята на бялата копринена нощница, затова Роуан я облече. Накрая, без значение колко бяха уморени, щом се отпуснаха в разкошното легло, сред меката светлина на свещта, те усетиха, че обичайната им страст се разгаря.

Любиха се бързо и яростно, както винаги. Огромното махагоново дърво беше стабилно, сякаш от камък.

След като приключиха, тя легна до него и задряма, заслушана в ритъма на сърцето му. После обаче се надигна, оправи измачканата нощница и отпи голяма глътка от шампанското.

Майкъл седна до нея, гол, свил единия си крак. Запали цигара и изви глава назад към таблата на леглото.

- Всичко е наред, Роуан, знаеш го. Денят беше просто перфектен.

«Само дето ти видя нещо, което те уплаши.» Но не го изрече. Защото денят наистина беше перфектен, въпреки този странен момент. Перфектен! Нищо не бе успяло да го развали.

Тя отпи отново от шампанското, вкусвайки и него, и собствената си умора. Осъзнаваше, че е още твърде напрегната, за да затвори очи.

Внезапно се почувства доста замаяна, леко и? се догади, също както сутринта. Махна с ръка, за да разкара дима от цигарата.

- Какво има?

- Нищо, просто нерви. Когато вървях по пътечката в църквата, се чувствах както на първата си операция.

- Да, разбирам те. Ще я загася.

- Не, не ми пречи цигарата. И аз пуша от време на време. - Но всъщност и? пречеше, нали? Беше се случило и преди. Стана от леглото - почти не усещаше леката копринена нощница по тялото си - и тръгна боса към банята.

Нямаше алказелцер, а той винаги и? помагаше в подобни моменти. Беше сигурна, че е донесла. Май го беше оставила в кухненския шкаф при аспирина, лепенките и други подобни. Върна се в спалнята, облече пеньоара и си обу чехлите.

- Къде отиваш? - попита Майкъл.

- Долу, за алказелцер. Не знам какво ми става. Ще се върна веднага.

- Чакай, аз ще ида.

- Не, стой си тук, не си облечен. Ще се върна за секунди. Може би ще взема асансьора.

В къщата не беше съвсем тъмно. През огромните прозорци от градината нахлуваше бледо сияние, което озаряваше половината под, трапезарията и дори килера до нея. Нямаше нужда да светва лампите.

Откри алказелцера в шкафа и взе една от новите кристални чаши, които беше купила заедно с Лили и Беа. Напълни я на малката мивка в средата на кухнята, изпи лекарството и затвори очи.

Да, беше по-добре. Вероятно си внушаваше, но беше по-добре.

- Радвам се, че си по-добре.

- Благодаря - каза тя и си помисли: какъв хубав глас, мек и с лек шотландски акцент. Красив глас.

Отвори сепната очи и пристъпи назад към хладилника.

Той стоеше от другата страна на барплота, на около три крачки от нея. Шепотът му беше искрен, но изражението му бе малко по-хладно и напълно човешко. Изглеждаше леко наранен, но не и умоляващ като онази нощ в Тибурон.

Не, това трябваше да е истински човек. Някой си правеше шега. Това беше истински човек. Някакъв мъж стоеше в кухнята и се взираше в нея. Тъмнокос мъж с големи кафяви очи и красиво оформена чувствена уста.

На светлината, нахлуваща през френските прозорци, се виждаше съвсем ясно ризата и жилетката от сурова кожа. Много стари дрехи, ушити на ръка с неравен бод. Големи бухнати ръкави.

- Е, значи си решила да ме унищожиш, красавице? - прошепна той със същия вибриращ, прочувствен и съкрушен глас. - Къде ти е силата сега, защо не ме отпращаш в ада?

Роуан трепереше неконтролируемо. Чашата се изплъзна от пръстите и?, удари се с тъп звук в пода и се търкулна встрани. Пое си дълбоко и накъсано дъх, без да откъсва очи от него. Разумът и? автоматично отчиташе, че той е висок над метър и осемдесет, че има силни, мускулести ръце, а лицето му е с перфектни пропорции. Косата му бе леко разрошена, сякаш от вятъра. Не беше деликатният елегантен джентълмен, когото бе видяла на палубата в Тибурон.

- Така съм по-подходящ за теб, Роуан - прошепна той. - Каква форма би предпочела? Той не е перфектен, Роуан, човек е, но не е перфектен.