Ан Райс - Полунощ 2

- Зная. Знаех го, преди да го изречеш - каза той по същия мил и прелъстителен начин. - Но ти си умна и разбираш, че селението, в което съществувам, няма дъно. - Замълча, а после продължи бавно: - Ако искаш да ти говоря с пълни и сложни изречения, за да призная твоите заблуди и грешки, мога да го направя. Но вероятно тогава казаното няма да е толкова близо до истината, колкото ти се иска.

- Но как ще го сториш?

- Чрез наученото за начина, по който мислят другите хора, разбира се. Искам да ти дам избор - започни с мен от началото, ако искаш чистата истина. Ще получиш загадъчни и неразбираеми отговори. Може да се окажат безполезни, но ще са истината. Или започни от средата, и ще получиш ясни и изтънчени отговори. И по двата начина ще разбереш за мен това, което аз самият съм научил за себе си от теб.

- Ти си дух, нали?

- Да, това, което ти наричаш дух.

- А ти как се наричаш?

- Не го правя.

- Разбирам. В твоето селение нямаш нужда от име.

- Дори нямам понятие за име. Но наистина просто нямам име.

- Но имаш желания. Искаш да бъдеш човек.

- Искам. - Последва нещо като лека въздишка, пропита с тъга.

- Защо?

- Ти не би ли искала да бъдеш човек, ако не беше?

- Не зная, Лашър. Вероятно щях да искам да съм свободна.

- До болка копнея за това - каза гласът бавно и печално. - Копнея да усещам топлина и студ; да позная удоволствието. Да се смея - о, какво ли е да се смееш? Да танцуваш и пееш, да виждаш ясно през човешки очи. Да докосваш нещата. Да съществуваш физически и емоционално във времето. Да удовлетворяваш амбициите си, да имаш ясни мечти и идеи.

- Да, разбирам те напълно.

- Не бъди толкова сигурна.

- Не виждаш ясно.

- Не е същото.

- А по-ясно ли виждаше през очите на мъртвец?

- По-добре, но не по-ясно. Смъртта ми пречеше, тегнеше над мен, около мен. Накрая ослепявах.

- Да, представям си. Но си влязъл в тялото на свекъра на Шарлот, докато е бил жив.

- Да, той знаеше, че съм в него. Беше слаб, но щастлив, че говори, че може да вдига предмети с ръцете си.

- Интересно. Ние наричаме това «обсебване».

- Точно така. През неговите очи видях нещата ясно. Видях ярки цветове, усещах аромата на цветята, виждах птици. Чувах птици. Докосвах Шарлот с ръката си. Познавах Шарлот.

- Значи сега не можеш да чуваш? Не можеш да видиш светлината на този огън?

- Зная всичко за това, но не виждам, не чувам и не усещам като теб, Роуан. Въпреки че когато се приближа до теб, виждам каквото виждаш и ти, познавам и теб, и мислите ти.

Тя почувства леко жилване на страх.

- Но аз мога да го прекъсна.

- Ти мислиш, че можеш. Но то е по-голямо и по-продължително.

- Зная.

- Ние знаем. Ние. Но от теб се научихме да мислим подредено, научихме що е време. Научихме що е амбиция. За да имаш амбиция, трябва да имаш понятие за минало, настояще и бъдеще. Трябва да планираш. И говоря само за тези от нас, които искат. Тези, които не искат, не учат, защо да го правят? Но това «нас» е много относително. Те не са «нас» за мен, защото аз съм сам и разделен от другите като мен и мога да виждам само твоя вид.

- Разбирам. Когато беше в мъртво тяло… главите на тавана…

- Да.

- Променяше ли тъканите на онези глави?

- Да. Правех очите кафяви. Косата на по-светли кичури. Това ми костваше много топлина и концентриране. Концентрирането е ключът към всичко, което правя. Аз събирам нещата.

- А когато си в естественото си състояние?

- Огромен, неопределен.

- Как променяш пигментацията?

- Навлизам в частиците на плътта и ги променям. Но ти разбираш това по-добре от мен. Ти би го нарекла мутация. Аз не зная по-подходяща дума, ти познаваш научните думи. Понятията.

- И какво ти пречи да завладееш целия организъм?

- Той беше мъртъв. Постепенно си отиваше, беше тежък и аз бях слаб и безчувствен. Не можех да върна искрата на живота в него.

- Разбирам. А успя ли да промениш тялото на свекъра на Шарлот?

- Не. Не знаех, че мога да опитам да го направя. И сега не бих могъл да го направя, ако съм какъвто бях тогава. Разбираш ли?

- Да, разбирам. Ти си постоянен, а ние сме във времето. Но това означава ли, че не можеш да променяш живи тъкани?

- Не и на онзи мъж. Не и на Аарън, когато съм в него.

- Когато си в Аарън?

- Когато спи. Само тогава мога да вляза.

- Защо го правиш?

- За да бъда човек. Да бъда жив. Но Аарън е твърде силен за мен. Аарън организира и командва тъканите на Аарън. Също като Майкъл. Като почти всички. Дори като цветята.

- О, да, цветята. Ти караш розите да мутират.

- Да. За теб, Роуан. За да ти покажа любовта и мощта си.