Ан Райс - Полунощ 2

- Но ти го правиш само с мъртви цветя.

- Не. Правя го и с живите. С онзи ирис, който видя, въпреки че това ме изтощи и нарани.

- И тогава той умря и се откърши от стъблото.

- Да. Не исках да го убивам.

- Просто си преминал границите му. Затова е умрял.

- Да. Аз не познавам границите му.

Тя се обърна настрани; чувстваше се като в транс… И все пак колко съвършено чист беше гласът му, колко точна бе артикулацията.

- Ти не само направляваш молекулите в една или друга посока - каза тя.

- Не, аз прониквам в химическата структура на клетките, точно като теб. Ти си порталът. Ти виждаш в самото ядро на живота.

- Не, надценяваш знанието ми. Никой не може да направи това.

Отново се върна в атмосферата на съня. Всички бяха събрани пред прозорците на университета в Лайден. Каква беше тази тълпа на улицата? Смятаха Ян ван Абел за еретик.

- Не знаеш какво говориш - каза тя.

- Зная. Виждам надалече. Ти ми даде метафори и понятия. Аз също научих много от книгите ти. Виждам до края. Зная. Роуан може да променя материята. Роуан може да реорганизира милиони клетки.

- И какъв е краят? Ще изпълня ли желанието ти?

Той отново въздъхна.

Нещо прошумоля в ъглите на салона. Драпериите се развяваха силно. Полилеят иззвънтя отново. Дали от тавана не се спусна нещо като пара, която се разпростря по бледите прасковени стени? Или просто светлината на огъня танцуваше в крайчеца на полезрението и??

- Бъдещето е тъкан от преплетени възможности - каза той. - Някои от тях постепенно стават вероятности, а част от тях стават неизбежности. Но в основата и вътъка са вградени изненади, които могат да разкъсат тъканта.

- И слава богу, че е така - каза тя. - Значи можеш да видиш какъв ще е краят?

- И да, и не. Много човеци са напълно предсказуеми. Но ти не си. Ти си твърде силна. Ти можеш да станеш порталът, ако поискаш.

- Как?

Тишина.

- Ти ли блъсна Майкъл в морето?

- Не.

- А кой?

- Майкъл падна от скала в морето, защото беше невнимателен. Душата го болеше и животът му беше нищо. Всичко това бе изписано на лицето му, личеше в жестовете му. Не беше нужно да си дух, за да го предвидиш.

- И ти си го предвидил?

- Видях какво ще се случи много преди това, но не аз го причиних. Аз се усмихнах. Защото видях, че вие с Майкъл се срещате. Видях го още когато той беше малък и ме гледаше през оградата. Видях смъртта му и спасението му от Роуан.

- И какво е видял той, когато се е удавил?

- Не зная. Не беше жив.

- Какво искаш да кажеш?

- Той беше мъртъв, доктор Мейфеър. Нали знаеш какво е да си мъртъв. Клетките спират да се делят. Тялото вече не е под властта на една организираща сила и нейните сложни команди. То умира. Ако бях влязъл в неговото тяло, щях да мога да движа крайниците му, да чувам през ушите му, защото то беше още цяло, но мъртво. Майкъл го беше напуснал.

- И ти знаеш това?

- Сега го разбирам. Видях го преди да се случи. Видях го, когато се случи.

- И къде беше ти тогава?

- До Деидре, правех я щастлива, карах я да мечтае.

- Значи наистина виждаш надалече.

- Роуан, това е нищо. Имам предвид, че виждам далече във времето. Пространството не е праволинейно за мен.

Тя отново се засмя тихо.

- Гласът ти е красив.

- Аз съм красив, Роуан. Моят глас е моята душа. Аз имам душа. Светът щеше да е твърде жесток, ако нямах.

Тя изпита такава тъга при тези думи, че и? идваше да заплаче. Отново се вгледа в полилея, в стотиците малки отражения на пламъците. Стаята сякаш плуваше в топлина.

- Обичай ме, Роуан - каза той просто. - Аз съм най-мощното същество в твоето селение и целият съм за теб, любима моя.

Беше като песен без мелодия; гласът му сякаш бе покой и песен, ако такова нещо беше възможно.

- Когато бъда в плът, ще съм повече от човек; ще съм нещо невиждано под слънцето. И далече по-велико от Майкъл за теб. Аз съм безкрайна мистерия. Майкъл ти даде всичко, което можа. Във вашата връзка няма повече загадки.

- Не, това не може да е вярно - прошепна тя. Осъзна, че е затворила очи; беше много сънена. Насили се да погледне отново към полилея. - Има я безкрайната мистерия на любовта.

- Любовта трябва да бъде подхранвана, Роуан.

- Искаш да кажеш, че трябва да избирам между теб и Майкъл.

Тишина.

- Накара ли и другите да избират? - Мислеше си за Мери Бет и за нейните мъже.

- Казах ти, виждам надалече. Когато Майкъл застана пред портата преди много години по вашето време, аз видях, че ще трябва да направиш избор.

- Не ми казвай повече какво си видял.