Ан Райс - Полунощ 2

Беше по-развълнуван, отколкото можеше да признае. Не се беше надявал на нещо толкова прекрасно, толкова традиционно. Разбира се, жената решаваше, а той не искаше да и? оказва натиск. Но само като си помислеше - пищна сватба в старата църква, където бе служил като иподякон.

Когато дните захладняха още повече и настъпи красивият и ароматен октомври, Майкъл внезапно осъзна, че съвсем скоро ще прекарат първата си Коледа заедно, и то в тази къща. Представяше си украсеното дръвче в огромния салон. Щеше да е великолепно, а леля Вив най-сетне щеше да свикне с новия си дом. Тя още мрънкаше за старите си вещи и той все обещаваше да иде някой ден до Сан Франциско да ги вземе, но знаеше, че тук и? е добре. Тя също бе харесала семейство Мейфеър.

Да, Коледа. Винаги си я бе представял точно така. Във великолепна къща, с разкошно дърво и огън в мраморната камина.

Коледа.

Но тази мисъл неизбежно събуди спомена за Лашър в църквата. Да, Лашър, в осветената от свещи църква, изпълнена с аромат на борови иглички. И малкият Исус, който се усмихваше в яслата.

Защо Лашър го бе гледал така приветливо в онзи отдавна отминал ден, а после бе изчезнал зад олтара?

Защо се бе случило всичко това? Защо?

Може би никога нямаше да узнае. Може би някак бе изпълнил мисията, заради която го бяха върнали към живота. Може би не бе имал друга мисия, освен да обича Роуан и да живеят щастливо в тази къща.

Но знаеше, че не може да е толкова просто. Щеше да е чудо, ако щастието им траеше вечно. Чудо, както създаването на медицинския център щеше да е чудо и това, че Роуан искаше бебе, че къщата скоро щеше да е тяхна… и като това да видиш призрак, който се взира в теб от олтара на църквата или изпод някое голо миртово дърво в прохладна нощ.

Трийсет и девет

«Е, добре, какво следва сега», помисли си Роуан. Може би годеж? Беше ходила на чай с Лили, на обяд с Беатрис и на лека вечеря със Сесилия в «Антоан». Имаше и парти у Лорън, в красивата стара къща на Еспланада авеню.

Сега следваше Метаир - къщата на Кортланд, както все още я наричаха, въпреки че беше вече дом на Джифорд, Райън, и техния най-малък син Пиърс.

Ясният октомврийски ден беше перфектен за градинско парти. Събраха се около двеста души.

Нямаше значение, че сватбата беше само след десет дни, на първи ноември, на Вси светии. Дотогава Мейфеър щяха да организират пак някое събиране на чай, чийто час и дата щяха да бъдат уговорени по-късно.

- Не ни трябват поводи да се събираме! - каза Клеър Мейфеър. - Скъпа, нямаш представа откога чакаме да дойде това време.

Те сновяха по моравата под малките, спретнато подрязани магнолии и из разкошните стаи с ниски тавани в тухлената къща стил Уилямсбърг. Тъмнокосата Ан-Мари, болезнено честна жена, която сега като че бе изцяло погълната от плановете на Роуан за медицински център, я представи на хората, които бе видяла на погребението, и на още много, които виждаше за първи път.

Аарън беше описал доста добре Метаир като американско предградие. Все едно бяха в Бевърли Хилс или в Шърман Оукс в Хюстън. Само дето небето тук бе сияйно като никъде другаде, освен, разбира се, на Карибите. Старите дървета до тротоарите бяха също толкова достолепни като тези в Гардън Дистрикт.

Но самата къща беше типична за елитните предградия с нейните филаделфийски антики от осемнайсети век и огромни килими. Всичките семейни портрети бяха в красиви рамки и подходящо осветени. Мекият, предразполагащ звук на саксофона на Кени Джи се лееше от скритите в белите стени тонколони.

Един съвсем черен сервитьор с удивително кръгла глава и мелодичен хаитянски акцент наливаше бърбън или бяло вино в кристалните чаши. Две тъмнокожи готвачки с колосани униформи обръщаха силно подправените розови скариди на димящата скара. Дамите Мейфеър бяха облечени с рокли в меки пастелни цветове и приличаха на цветя сред мъжете в бели костюми. Две малки дечица палуваха на тревата и пъхаха малките си розови ръчички в струите на фонтанчето в средата на моравата.

Роуан си бе намерила удобно местенце на един бял градински стол под най-голямата магнолия. Отпиваше от бърбъна и се здрависваше с безбройните си братовчеди. Беше започнала да харесва вкуса на тази отрова.

По-рано същия ден тя направи последната проба на бялата булчинска рокля и воала и установи, че всъщност е доста развълнувана от събитието и дори се радва, че се бе съгласила на толкова пищна церемония.

Да, щеше да бъде «принцеса за един ден». Дори носенето на смарагда вече не и? се струваше потискащо, особено откакто бе затворен на сигурно в касата след онази ужасна нощ. Не бе казала на Майкъл за мистериозното му и нежелано появяване. Знаеше, че трябва и на няколко пъти дори щеше да го направи, но просто не намери сили.