Ан Райс - Полунощ 2

Свали сакото, ризата и панталоните си, събу обувките и чорапите. Свали и боксерките. После отиде до дълбоката страна и се гмурна, без да му мисли повече.

Господи! Това беше живот! Гмурна се толкова надълбоко, че ръцете му докоснаха синьото дъно, после се обърна и видя как светлината блещука по повърхността на водата.

Стрелна се нагоре и излезе на повърхността. Разтръска глава и погледна към звездите. Отвсякъде прииждаха звуци! Смях, разговори на висок глас, хора говореха един през друг, ритмичният вой на диксиленд.

Обърна се изумен и видя моравата, осеяна с фенери и пълна с хора; млади двойки танцуваха по плочите и дори по тревата. Всички прозорци в къщата светеха. Някакъв млад мъж с черен смокинг внезапно се гмурна в басейна точно пред него и го заслепи с фонтан от пръски.

Устата му се напълни с вода. Шумът стана оглушителен. В другия край на басейна стоеше възрастен мъж във фрак и бяла връзка и го викаше.

- Майкъл, махай се веднага, човече, преди да е станало твърде късно!

Британски акцент. Това беше Артър Лангтри. Майкъл заплува трескаво към него, но преди да загребе и три пъти, започна да се задъхва. Остра болка го проряза в ребрата и той се обърна настрани.

Щом най-сетне се хвана за ръба на басейна и се изтегли, нощта около него притихна.

В първия миг не смееше да помръдне. Само дишаше тежко и се опитваше да успокои пулса си, чакаше болката в дробовете да премине. Оглеждаше трескаво празния вътрешен двор, голите прозорци и празната морава.

После се опита да излезе от басейна, но усещаше тялото си невероятно тежко и измръзнало въпреки жегата. Остана за миг треперещ на мястото си, после тръгна към кабината и взе една от хавлиите, които бе използвал през деня, когато бе дошъл да си измие ръцете. Подсуши се и се върна обратно, за да огледа празната градина и притъмнялата къща. Прясно боядисаните виолетови стени сега се бяха обагрили в цвета на здрачното небе.

Само тежкото му дишане нарушаваше тишината. Но болката в гърдите бе отминала и той се насили да задържи на няколко пъти дъха си.

Беше ли изплашен? Гневен? Не знаеше. Вероятно беше в шок. Имаше чувството, че е тичал поне цяла миля. Главата започваше да го боли. Взе дрехите си и се облече, без да бърза, не искаше да бъде прогонен така лесно.

После седна на желязната пейка с извита облегалка и изпуши цигара. Оглеждаше всичко наоколо и се опитваше да си спомни какво точно бе видял. Последното парти на Стела. Артър Лангтри.

Дали това бе още един от номерата на Лашър? Стори му се, че отвъд моравата, някъде до предната ограда, сред камелиите, някой помръдна. Чу стъпки. Не, това бе просто минувач, който сигурно надничаше през листата.

Заслуша се, докато стъпките не заглъхнаха. Чу потракването на влака по линията до реката, точно както го бе чувал и като дете, на улица «Благовещение». И отново бебешки плач, не, това бе свирката на влака.

Стана, стъпка цигарата и влезе в къщата.

- Не успя да ме изплашиш - каза внезапно. - Не вярвам, че това беше Лангтри.

Дали не чу въздишка в мрака? Обърна се. Нищо, трапезарията беше празна. Тръгна към високата врата към коридора. Не си правеше труда да върви по-тихо, стъпките му кънтяха силно.

Чу тихо изщракване. Дали не се бе затворила някаква врата? После шум от вдигане на прозорец.

Обърна се и тръгна по стълбището. Провери всяка стая. Не си правеше труд да светва лампите. Знаеше пътя покрай старите мебели, които бяха покрити с найлони и приличаха на призраци. Слабата светлина от уличната лампа му беше напълно достатъчна.

Най-сетне обиколи цялата къща и си тръгна.

Върна се в хотела и се обади от фоайето на Аарън. Помоли го да слезе в бара за по едно питие. Мястото беше доста приятно - малко, с няколко уютни сепарета, и почти безлюдно.

Седнаха на една маса в ъгъла. Майкъл погълна почти половин бира наведнъж и разказа на Аарън какво му се е случило. Описа му и сивокосия мъж.

- Знаеш ли, не ми се ще да казвам на Роуан - каза той.

- Защо? - попита Аарън.

- Защото не иска да знае. Не иска да ме вижда разстроен отново. Това направо я подлудява. Опитва се да ме разбере, но просто не може. Аз откачам, а тя се ядосва.

- Мисля, че трябва да и? кажеш.

- Тя ще отговори, че трябва да го забравя и да се посветя на нещо приятно. Понякога си мисля, че ако успеем да пропъдим този ад оттук, ако въобще е възможно…

- Какво?

- О, звучи налудничаво, но бих убил всеки, който се опита да навреди на онази къща.

- Кажи и?. Просто и? кажи какво се е случило. Не и? обяснявай как си се чувствал, освен ако не те попита, разбира се. Но не го пази в тайна.