Ан Райс - Полунощ 2

Когато се върна в хотела този следобед, го чакаше плик от Аарън. Отвори го, преди да е стигнал до апартамента, и щом затръшна вратата зад себе си, извади дебела цветна фотография и я вдигна към светлината.

От божествения сумрак, изпреден от Рембранд, в него се взираше красива тъмнокоса жена. Беше като жива и на устните и? играеше точно същата усмивка, която бе видял и на лицето на Роуан преди малко. Смарагдът на Мейфеър светеше в разкошния здрач. Илюзията бе така съвършена, че той имаше чувството, че картонът, на който бе разпечатана снимката, ще се разтопи и лицето на жената ще започне да се рее като призрак във въздуха.

Но това ли беше неговата Дебора, жената от виденията? Не знаеше. Не почувства никакво разпознаване, колкото и да я гледаше.

Свали ръкавиците, но това не му помогна - само влудяващи безсмислени образи на хора, които бяха докосвали снимката. Седна на дивана. Знаеше, че щеше да е същото, ако докосне и самия портрет.

- Какво искаш от мен? - прошепна.

Тъмнокосото момиче му се усмихваше невинно от своето безвремие. Непозната, уловена в миг от краткото си и отчаяно детство. Просто една новоизпечена вещица и нищо повече.

Но този следобед, когато докосна ръката на Беатрис, някой му бе казал нещо! Някой бе използвал силата му. Или беше просто вътрешният му глас?

Остави настрани ръкавиците си, както беше свикнал да прави от време на време насаме, и взе бележника и химикалката.

«Да, това вече може да се нарече конструктивна употреба на силата ми. Защото образите бяха сведени до посланието. Не мисля, че се е случвало преди, дори в деня, когато докосвах бурканите. Тогава посланията бяха премесени с образите и Лашър ми говори директно. Сега беше нещо друго.»

Ами ако докоснеше ръката на Райън на вечеря, когато всички се съберат около осветената от свещи маса в «Карибския салон»? Какво щеше да му каже вътрешният му глас? За първи път беше нетърпелив да използва силата си. Вероятно, защото малкият експеримент с Беатрис беше минал така добре.

Но той я харесваше и вероятно бе видял каквото бе пожелал да види. Обикновено човешко същество, част от реалността, която двамата с Роуан така ценяха.

- До ноември ще съм женен. Господи, трябва да се обадя на леля Вив. Ще е много разочарована, ако не го направя.

Той сложи фотографията на масичката от страната на Роуан, за да може и тя да я види.

Там имаше красиво бяло цвете - изглеждаше като познатите лилиуми, но беше някак по-различно. Майкъл го взе, разгледа го и се опита да определи какво му се бе сторило толкова странно. Тогава осъзна, че е много по-дълго от всеки лилиум, който бе виждал, а листата му бяха необикновено крехки.

Беше красиво. Роуан сигурно го бе откъснала, докато се бе разхождала в задната част на градината. Стана и отиде в банята, напълни чаша вода, потопи цветето и го занесе на масичката.

Спомни си за намерението си да докосне ръката на Райън чак когато вечерята свърши и отново бе сам в апартамента. Беше доволен, че не го стори. Вечерята бе твърде приятна.

Младият Пиърс ги забавляваше със старите легенди за Ню Орлиънс - той самият ги беше чувал, но за Роуан бяха нещо ново. Разказаха се и няколко смешни случки за братовчедите. Но майката на Пиърс, Джифорд, кокетна красива брюнетка, и също Мейфеър по баща, се взираше някак уплашено в него и Роуан и не говореше почти с никого.

Тази вечеря беше още един от тайно лелеяните моменти в неговото детство и можеше да се сравнява с вечерята след пристигането на леля Вив от Сан Франциско. Тогава за първи път бе вечерял в «Карибския салон».

Като си помислеше само, че леля Вив щеше да пристигне преди края на следващата седмица. Беше объркана, но щеше да дойде. Това бе огромно облекчение за него.

Щеше да я настани в някоя от хубавите сгради по Сейнт Чарлз авеню - една от онези нови тухлени градски къщи с красиви мансарди и френски прозорци. Щеше да я избере точно на маршрута, по който минава парадът на Марди Грас, за да може тя да го гледа от балкона си. Всъщност трябваше да прегледа обявите още сега. Ако леля Вив искаше да иде някъде, можеше да вземе такси.

Щеше да и? каже много внимателно, че му се иска тя да остане тук, да не се връща в Калифорния, че къщата на Либърти стрийт вече не е негов дом.

Някъде към полунощ затвори книгите по архитектура и влезе в спалнята. Роуан тъкмо изгасяше светлината.

- Роуан, ако видиш онова нещо ще ми кажеш, нали?

- За какво говориш?

- Ако видиш Лашър, ми кажи. Веднага.