Ан Райс - Полунощ 2

- Разбира се, че ще ти кажа. Защо въобще отваряш дума? Я остави книгите и идвай в леглото.

Той видя, че снимката на Дебора е подпряна под лампата. Красивият бял лилиум в чашата беше пред нея.

- Красива е, нали? - обади се Роуан. - Предполагам, че нищо на света не би принудило Таламаска да се раздели с оригинала.

- Не зная, вероятно. Но това цвете е доста необикновено. Този следобед, когато го сложих в чашата, имаше само един цвят, а сега има три големи цвята, виж. Не забелязах пъпки.

Тя изглеждаше объркана. Извади внимателно цветето от водата и го разгледа.

- Що за лилиум е това? - попита го.

- Прилича на Великденска лилия, но те не цъфтят по това време на годината. Не знам какъв вид е. Откъде го взе?

- Аз ли? За първи път го виждам.

- Реших, че си го откъснала отнякъде.

- Не, не съм.

Погледите им се срещнаха. Тя първа погледна настрани, вдигнала вежди. После килна леко глава и остави цветето в чашата.

- Може някой да го е донесъл.

- Какво ще кажеш да го изхвърля? - попита той.

- Не се ядосвай, Майкъл. Това е само цвете. Пък и той обича тези номера, нали знаеш.

- Не се ядосвам, само че тя вече вехне. Погледни, става кафява и изглежда някак странно. Не ми харесва.

- Е, добре, изхвърлил - каза Роуан много спокойно и се усмихна. - Но не мисли повече за това!

- Добре, няма. Какво тревожно има тук? Само някакъв си тристагодишен демон, който може да кара цветята да летят из въздуха. Защо ще се впечатлявам от някакъв си странен лилиум, изникнал от нищото? По дяволите, може да го е донесъл за Дебора. Колко мило от негова страна.

Обърна се и се вгледа отново в снимката. Като при повечето портрети на Рембранд и тук Дебора гледаше сякаш право в него.

Майкъл се сепна, когато Роуан тихо се изсмя.

- Знаеш ли, много си сладък, като се ядосаш. Но вероятно си има съвсем обикновено обяснение за появата на това цвете.

- Да, по филмите все така казват - отвърна той. - А зрителите знаят, че изобщо не е вярно.

Той отнесе лилиума в банята и го хвърли в кошчето, наистина бе започнал да вехне. «Не е голяма загуба, откъдето и да се е появил», помисли си Майкъл.

Роуан го чакаше в леглото, прегърна го приканващо и и? веднага забрави за книгите във всекидневната.

На следващата вечер тръгна сам към Първа улица. Роуан бе излязла със Сесилия и Кланси Мейфеър да обиколи Търговските центрове.

Къщата беше тиха и пуста. Дори Еужения я нямаше тази вечер, беше излязла със синовете и внуците си. Майкъл беше съвсем сам.

Работата бе напреднала значително, но все още навсякъде имаше стълби и покривала. Прозорците бяха голи и бе твърде рано да се мият. Дългите капаци бяха свалени за циклене и боядисване и сега лежаха един до друг като огромни дълги дъски в тревата.

Майкъл влезе в салона и дълго се взира в сенчестото си отражение в огледалото над първата камина, мъничкото червено огънче на цигарата му приличаше на светулка в тъмното.

«В къща като тази никога не е съвсем тихо», помисли си той. Дори сега се чуваше тихото проскърцване на мертеците и старите дъски на пода. Човек можеше да се закълне, че някой ходи по горния етаж или току-що е затворил вратата на кухнята в дъното на къщата. А и този странен шум, като бебешки плач, някъде много далече.

Но тук нямаше никой. Не за първи път идваше в къщата, за да я изпита, да изпита себе си. Знаеше, че няма да е и последният.

Мина бавно през трапезарията, през тъмната кухня и излезе през френските прозорци. Нощта бе озарена с меко сияние, струящо от фенерите на реставрираната кабина край басейна и от подводните му светлини. То осветяваше и красиво подрязаните храсти и дървета, столовете от ковано желязо, излъскани, боядисани и подредени на малки групички по пометените плочи.

Басейнът беше напълно ремонтиран и напълнен до ръба. Изглеждаше разкошно - дълъг правоъгълник дълбока синя вода, чиято повърхност се набраздяваше леко и сияеше на залеза.

Майкъл коленичи и докосна водата. Беше малко по-топла, отколкото трябваше да е по това време на годината, в края на септември, който всъщност не беше по-хладен от август. Но беше съвсем подходяща за едно вечерно плуване.

Да, точно така, защо да не поплува? Обаче не му се струваше редно да го прави без Роуан - първото скачане в басейна беше момент, който трябва да се сподели. Но какво пък толкова? Роуан сигурно си прекарваше чудесно със Сесилия и Кланси. А водата бе така примамлива. От години не бе плувал в басейн.

Погледна назад към малкото осветени прозорци по тъмновиолетовата стена на къщата. Нямаше кой да го види.