Ан Райс - Полунощ 2

- Мразя те заради това - прошепна тя в тъмното. - Това ли искаш?

Стори и? се, че чу въздишка и шумолене. Смътно различаваше завесите във всекидневната отвъд малкия коридор, откъдето струеше светлината от улицата. Развяваха се, сякаш развълнувани от леко течение. Дали от тях бе дошъл звукът? След това се заслуша в бавното, ритмично дишане на Майкъл. Почувства се като глупачка, че бе хвърлила смарагда. Седеше, запушила уста с ръце, със свити колене, втренчена в сенките.

Е, нали не вярваше в тия стари глупости? Защо се тресеш така? Това е само още един от триковете му, не е по-трудно, отколкото да накара клоните на дърветата да танцуват. Или пък някой ирис в градината да се разлюлее. Да се разлюлее. Не, беше нещо повече, нали? Всъщност… И тогава тя си спомни странните огромни рози на масата в салона. Така и не бе попитала Пиърс откъде са. Нито Джералд.

Защо си толкова изплашена?

Стана, облече си халата и тръгна боса към коридора. Майкъл спеше непробудно зад нея.

Взе смарагда и уви внимателно скъсаната верижка около него. Чувстваше се ужасно, че бе повредила крехките старинни брънки.

- Голям глупак си - прошепна тя. - Сега вече никога няма да го сложа, не и по собствена воля.

Матракът леко изскърца, когато Майкъл се обърна. Дали не беше промълвил нещо? Може би нейното име?

Тя влезе тихо в спалнята, коленичи пред дрешника, откри чантичката си в ъгъла и прибра огърлицата в страничния джоб с цип.

Вече не трепереше, страхът и? се бе превърнал в гняв. Знаеше, че няма да може да заспи.

Седя сама във всекидневната, докато не се зазори. Мислеше за портретите в къщата, които беше бърсала, за да окачи по-късно, за най-старите, на които разпознаваше вече забравените от семейството предци. Шарлот с русата коса, образът и? бе съвсем избледнял под слоя лак, приличаше на призрак. Жан-Луиз с брат си, близнака, зад нея. Сивокосата Мари Клодет, а на стената над нея - малка картина на Ривърбенд.

Всички те носеха смарагда. Тази огърлица бе рисувана безброй пъти. Тя затвори очи и задряма на кадифеното канапе, мечтаеше за кафе и все пак бе твърде сънлива, за да стане да си направи. Беше сънувала нещо, преди да се случи всичко това - но какво? Нещо за болница и операция, вече не можеше да си спомни. Лемли беше там. Лемли, когото мразеше толкова много…

И ирисът с тъмната уста, сътворен от Лашър…

Да, знам ти номерата. Ти го накара да се подуе и да се откърши от стъблото, нали? О, никой не разбира колко много сила имаш. Можеш да накараш сухо стъбълце на роза да се разлисти. Откъде вземаш хубавия си облик, когато се появяваш, защо не искаш да се появиш и пред мен? Страхуваш се, че ще те попилея в четирите посоки на света и никога вече няма да имаш силата да се събереш отново?

Отново сънуваше, нали? Представяше си цвете, което се променя като онзи ирис, клетките се деляха и мутираха…

Освен ако не беше просто номер.

- Е, момчета и момичета - бе казал Ларк веднъж до леглото на умиращ пациент в кома. - Пробвахме всичките си номера, нали?

Какво щеше да стане, ако и тя опиташе няколко? Например да каже на клетките на някой умиращ да се делят, да мутират, да се преструктурират и да затворят раната. Но още не знаеше колко далече може да стигне.

Да, сънуваше. Вървяха из коридорите в Лайден. Знаеш какво направиха на Майкъл Серветус в калвинистка Женева, когато той описа човешкото кръвообращение през 1553 година, изгориха го на клада, заедно с еретичните му писания. Внимавай, доктор Ван Абел.

Не съм вещица.

Разбира се, никой от нас не е. Просто трябва постоянно да преосмисляме концепцията си за природните принципи.

Но в онези рози нямаше нищо природно.

И течението в стаята, което люлееше пердетата, караше ги да танцуват, разпиляваше документите по масичката за кафе пред нея, дори развяваше косата и? и разхлаждаше тялото и?. Номера. Не искаше вече този сън. Дали пациентите в Лайден винаги стават и се разхождат след урок по анатомия?

Срещна се с Райън в десет часа и му каза, че смята да се омъжи. Опита се да звучи категорична и решена, за да не последват много въпроси.

- Искам да те помоля за нещо - добави тя и извади смарагдовата огърлица от чантата си. - Можеш ли да я сложиш в някой сейф? Просто я заключи някъде.

- Разбира се, мога да я задържа тук в офиса, но съм длъжен да ти кажа някои неща. Това завещание е много старо - ще трябва да проявиш малко търпение. Условията и клаузите по него са в известна степен странни, но въпреки това категорични. Страхувам се, че ще трябва да носиш Смарагда на сватбата.