Ан Райс - Полунощ 2

- Какво щях да правя без теб? - прошепна тя, сви се назад в седалката и изпъна дългите си крака.

- В смисъл?

- Ами не знам. Но си мислех за нещо.

- Страх ме е да попитам за какво.

- Той няма да се покаже, докато не се почувства готов.

- Знам.

- Той иска ти да си тук сега и не ти се пречка. Явил ти се е през първата нощ само за да те подлъже.

- Настръхва ми косата от това. Но защо се съгласява да те дели с друг?

- Не зная. Дадох му няколко възможности, а той не се появи. Случиха се разни странни неща, но не съм съвсем сигурна…

- Какви неща?

- Дреболии, не си струва да ги обсъждаме. Изглеждаш уморен. Искаш ли аз да покарам малко?

- За бога, не. Не съм уморен, просто не искам да говорим за него точно сега. Имам чувството, че ще се яви твърде скоро.

Късно през нощта Майкъл се събуди сам в голямото хотелско легло. Роуан седеше във всекидневната и плачеше.

- Роуан, какво има?

- Нищо, Майкъл. Случва се на жените всеки месец - отвърна тя. Насили се да се усмихне, но усмивката и? беше леко горчива. - Просто… не знам, вероятно ще ме помислиш за луда, но се надявах да съм бременна.

Той хвана ръката и?, не знаеше дали да я целуне. Самият той беше разочарован, но и много щастлив, че тя наистина е искала дете от него. През цялото време се бе страхувал да я попита какво мисли по въпроса, а това, че не взимаше никакви предпазни мерки, доста го притесняваше.

- Щеше да е прекрасно, скъпа - каза той. - Прекрасно.

- Наистина ли? Ти искаш ли го?

- О, да.

- Нека го направим тогава. Нека се оженим.

- Роуан, нищо друго не може да ме направи по-щастлив - каза той простичко. - Но сигурна ли си, че ти го искаш?

Тя му се усмихна вяло, търпеливо.

- Майкъл, няма да се отървеш от мен - прошепна и изкриви дяволито уста. - Какъв е смисълът да чакаме?

Той се засмя.

- Ами «Мейфеър Ънлимитид»? Братовчедите, компанията, какво ще кажат те, скъпа?

Тя тръсна глава със същата знаеща усмивка и каза:

- Знаеш ли какво, ще сме глупаци, ако не го направим.

Сивите и? очи още бяха зачервени, но лицето и? вече бе спокойно и много красиво, меко на допир. Така различно от лицата на онези, които бе познавал, обичал, за които бе мечтал.

- Искам да го направим - прошепна той. - Но аз съм на четирийсет и осем, връстник съм на майка ти. Да, искам да се оженим, искам го с цялото си сърце, но трябва да помисля и за теб.

- Тогава да се оженим на Първа улица - каза тя с тих дрезгав глас, очите и? леко се присвиха. - Какво? Не искаш ли? На красивата странична морава.

Идеално. Като планът за болниците, построени с наследството на Мейфеър. Идеално.

Тогава защо се колебаеше? Беше по-силно от него. Беше твърде хубаво, за да е истина, твърде съвършено - нейната откритост, любовта и?, гордостта, че се е спряла на него - че точно тази жена от всички на света ще го обича и ще се нуждае от него, както той от нея.

- Братовчедите ти ще довлекат куп документи, за да те защитят… нали се сещаш, къщата, наследството и прочие.

- А, не, това става автоматично. Всичко е уредено още в миналото. Но те сигурно наистина ще донесат доста хартии.

- Е, ще се подпиша на пунктираната линия.

- Майкъл, документите не значат нищо. Всичко мое е и твое.

- Аз искам само теб.

Лицето и? просветна, тя сви колене и се обърна настрани на дивана, за да го вижда. Наведе се и го целуна.

В този миг прозрението го порази - внезапно и омайващо. Ще се ожени. За Роуан. Беше обещал, като омагьосан, като дете. Подобно щастие бе така непознато за него, че почти го плашеше. Но не съвсем.

И тогава реши, че трябва да го направят на всяка цена. Да запазят онова, което имаха, и онова, което искаха, въпреки мрачното течение, което ги бе събрало. Щом се сети за годините напред - за всичките прости и невероятно важни възможности - щастието му стана толкова голямо, че не можеше да бъде изразено.

Мълчаха известно време и тогава той се сети за късчета поезия, за малки фрази, които едва успяваха да изразят яркостта на щастието му - както късчета стъкло отразяват слънцето. Изостави ги. Беше доволен и някак празен, всъщност не, изпълнен с покой и с неизразима любов.

Спогледаха се в един и същи миг. Сега всички тревоги на живота, страхът от провал, вечното бързане, нямаха значение. Тишината в нея говореше на тишината в него.

Когато влязоха в спалнята, тя каза, че иска да прекарат първата си брачна нощ в къщата, а после да заминат за Флорида на меден месец. Нима няма да е най-добре така? Брачна нощ под онзи покрив и после заминаване.

Работниците сигурно щяха да завършат предната спалня до две седмици.