Ан Райс - Полунощ 2

- Да, но ако се захванеш с това, ще излезеш от операционната. Ще се превърнеш в администратор.

- Вероятно - отвърна тя. - Въпросът е, че това наследство е истинско предизвикателство. Трябва да използвам въображението си.

Той кимна.

- Да, разбирам. Но те няма ли да ти създадат проблеми?

- Донякъде. Но това няма значение. Щом бъда готова, това няма да има значение. Ще осъществя промените съвсем гладко и тактично.

- Какви промени?

- Пак ти казвам, твърде рано е. Още не съм готова да ти обясня целия си план. Но мисля за нещо като център по неврология тук, в Ню Орлиънс, с най-доброто оборудване и с лаборатории за независими изследвания.

- Господи боже, не бях си и помислял за подобно нещо.

- Досега нямах и най-малкия шанс за развиване на подобна програма - нали разбираш, да установя целите си, стандартите, бюджет. - Погледът и? сякаш се зарея нанякъде. - Важното е да мисля в мащабите на наследството, както и за самата себе си.

Обхвана го смътна тревога, макар да не знаеше защо. По тила му плъзнаха тръпки, когато я чу да казва:

- Не мислиш ли, че това би било изкупление, Майкъл? Ако парите на Мейфеър отидат за лекуване на хората? Сигурна съм, че го разбираш. От времето на Сузан и Ян ван Абел до огромен, модерен медицински център, в който ще се спасяват животи.

Той не знаеше какво да отговори.

Тя сви леко рамене и притисна длани до слепоочията си.

- Да, трябва да науча още много, но нима не виждаш приемствеността?

- Да, приемственост - каза той под нос.

Като приемствеността, в която бе толкова сигурен, когато се събуди в болницата след удавянето - всичко беше свързано. Те ме избраха заради самия мен и всичко е свързано…

- Всичко е възможно - каза тя, като се взираше в лицето му и чакаше реакция. В очите и? танцуваха пламъчета.

- Да, почти идеално е.

- Тогава защо изглеждаш така? Какво има?

- Не зная.

- Майкъл, спри да мислиш за онези видения. Спри да мислиш за невидимите хора на небето, които дават смисъл на живота ни. Няма никакви призраци на тавана! Помисли за себе си.

- Мисля, Роуан, не се ядосвай. Идеята е великолепна, идеална. Не знам защо така се притесних. Прояви малко търпение към мен, скъпа. Както каза, мечтите ни трябва да са съответни на възможностите ни. Но всичко това като че ми дойде в повече.

- От теб се иска само да ме обичаш и да ме изслушваш, да ме оставяш да мисля на глас.

- С теб съм, Роуан. Винаги. Мисля, че идеята е велика.

- Разбирам, че ти е трудно да си го представиш. Самата аз не мога да си го представя напълно. Но, Майкъл, имаме парите. И те са толкова много, че чак ме хваща страх. Две поколения адвокати са се грижили за това състояние, оставяли са го да се подхранва само и да се размножава като някакво чудовище.

- Да, зная.

- Още преди много години са забравили факта, че тези пари принадлежат на един човек. Богатството сякаш принадлежи на самото себе си по някакъв отвратителен начин. Толкова е голямо, че не може да бъде контролирано от един наследник.

- Много хора ще се съгласят с теб - каза той.

Но той не можеше да се отърси от спомена за това как бе лежал в болницата в Сан Франциско и вярваше, че целият му живот има някакво значение, което може да изкупи всичките му грешки.

- Да, това може да е изкупление за всичко - каза той. Тогава защо виждаше гроба с онези дванайсет крипти и издълбаната врата във форма на ключалка отгоре, името «Мейфеър», изписано с големи букви, и вехнещите в жегата цветя?

Насили се да пропъди този образ и се посвети на единственото нещо, което успяваше да го разсее от неприятните мисли. Започна да я гледа, да си представя как я докосва, да потиска порива да го направи, въпреки че тя е само на сантиметри от него и иска, да, със сигурност иска да бъде докосната.

Това свърши работа. То бе като малък превключвател в грубия механизъм на неговия мозък. Мислеше как изглеждат голите и? крака на светлината на лампата, колко нежни и пълни са гърдите и? под късата копринена нощница.

Женските гърди винаги го бяха поразявали; когато ги докосваше и смучеше, бяха сладки като шербет или като крем, очакващи да се разтопят в устата ти. И все пак не се топяха, а си оставаха там, чакаха го, ден след ден, част от невероятната, неустоима женственост. Той се наведе напред, притисна устни към врата и? и изръмжа тихо.

- Е, край, сега ще се започне - прошепна тя.

- Точно така, време е - каза той тихо. - Какво ще кажеш да те отнеса до леглото?

- С удоволствие - измърка тя. - Не си го правил от първия път.