Ан Райс - Полунощ 2

Тогава и? хрумна, че това ще е подходяща работа за Еужения, и се усмихна. Но в същия миг и? се стори, че чува някакъв звук в къщата. Слабо шумолене. Може би просто пеенето на дъските, както би казал Майкъл, ако беше тук. Не му обърна внимание.

Събра монетите и ги върна в портмонето, отмести го настрани и взе кутията с бижутата. Беше много стара, правоъгълна, с почернели панти. Кадифето вътре бе протрито и на няколко места се виждаше дървото. Имаше шест големи отделения.

Бижутата обаче бяха нахвърляни съвсем безразборно в него. Обици, огърлици, пръстени, фиби, всичко беше накуп. А в дъното на кутията, като шепа речни камъчета, мътно проблясваха необработени скъпоценни камъни. Дали бяха истински рубини? Смарагди? Не можеше да разбере. Та тя дори не различаваше истинска перла от изкуствена. Нито пък злато от имитация. Тези огърлици обаче бяха с изящна, майсторска изработка. Докосна ги и почувства прилив на тъга и почит.

Видя Анта да бърза по улиците на Ню Йорк с шепа монети за продан и я прониза тъпа болка. Замисли се за майка си, седнала в стола на верандата, по чиято брадичка се стича лига, а на шията и? блести смарагдът на Мейфеър, като нелепо детско украшение.

Смарагдът на Мейфеър. Дори не се бе сещала за него след първата нощ, когато го бе прибрала в килерчето при порцелана. Стана и тръгна натам - през цялото време бе стояло отключено. Малката кадифена кутийка си стоеше на дървения рафт зад стъклената вратичка, сред чаши и чинии «Уеджууд», точно където го беше оставила.

Взе го, отнесе го до масата и внимателно го отвори. Беше невероятен - огромен, четвъртит, сияещ в тъмния си златен обков. Дали сега, след като знаеше историята, го гледаше с други очи?

През първата нощ и? се бе сторил нереален, дори леко отблъскващ, а сега и? изглеждаше като живо същество със собствена история. Не смееше да го извади от мръсното кадифе. Той не и? принадлежеше! Принадлежеше на онези, които бяха вярвали в него и които го бяха носили с гордост, на онези, които бяха искали той да дойде при тях.

За момент почувства копнеж да бъде една от тях. Опита се да го отхвърли, но го усещаше - копнеж да приеме с цялото си сърце своето наследство.

Дали се беше изчервила? Чувстваше, че лицето и? пламти. Или бе просто от влажния въздух и слънцето, което бавно изгряваше отвън и изпълваше градината с ярка светлина, на която дърветата изглеждаха като живи сред тревите, а небето внезапно се обливаше в синьо в горната част на прозорците.

Не, беше по-скоро срам. Срам, че Аарън и Майкъл могат да разберат какво си мисли сега. Че копнее за демона като истинска вещица. Изсмя се тихо.

Внезапно и? се стори несправедливо, напълно несправедливо, че той се бе превърнал в неин враг, още преди да са се срещнали.

- Какво чакаш? - попита тя на глас. - Да не би да си като онези срамежливи вампири от легендите, които трябва да бъдат призовани? Не, не мисля. Това е твоят дом. И ти си тук сега. Чуваш ме, виждаш ме.

Облегна се в стола, оглеждаше пейзажите, които бавно оживяваха на бледата слънчева светлина. За първи път видя една миниатюрна гола жена на прозореца на огромната плантаторска къща на картината. Друга избледняла гола фигура седеше на тъмнозеления бряг на малка лагуна. Това я накара да се усмихне. Като че бе открила някаква тайна. Чудеше се дали Майкъл бе забелязал тези две голи красавици. О, къщата беше пълна с неоткрити тайни, както и тъжната, меланхолична градина.

Лавровишната отвън се разлюля леко от ветреца. Всъщност затанцува. Роуан чуваше как клонките и? се удрят във верандата. Дращеха и по покрива, а после като че се усмириха, вятърът ги бе оставил и се бе прехвърлил към далечната мирта.

Танцът на тънките, отрупани с розови цветове клони бе опияняващ. Цялото дърво се удряше в сивата стена на съседната къща и изпращаше на земята дъжд от цветчета. Сякаш светлина се сипеше на миниатюрни късчета.

Очите и? се бяха замъглили леко, усещаше крайниците си напълно отпуснати, сякаш се бе отдала на някаква странна дрямка. Но как танцуваше това дърво, как се сипеше зеленият дъжд по дъските на верандата. Тънките клони посягаха да издраскат прозорците.

И тогава, сепната, тя концентрира погледа си върху клоните, върху тяхното някак дирижирано, нарочно движение към стъклата.

- Ти… - прошепна Роуан.

Лашър сред дърветата, както Деидре го бе призовавала да се появява в градината на пансиона. Рита Мей така и не бе разбрала какво всъщност е описала на Аарън Лайтнър.

Беше се сковала на стола. Дървото се наведе още по-близо, после се отдръпна грациозно. Този път клоните му напълно скриха слънцето и листата им шумоляха по стъклото, прекършени и увити. И все пак стаята бе топла и тиха.