Ан Райс - Полунощ 2

- Наеми колкото хора ти трябват - каза тя. - Виолетовото ще е прекрасно. И можеш да решаваш всичко сам. Направи я както ти харесва. И харчи колкото ти е нужно.

- Ти си клиент-мечта, скъпа - отвърна той. - Вече започнахме. Трябва да вървя. Виждаш ли онзи, дето влиза през задната врата? Идва да ми каже, че има проблем със стените на банята на втория етаж. Ще видиш.

- Не се преуморявай - каза тя в ухото му, а от дълбокия и? кадифен глас по гърба му преминаха тръпки. Усети възбуда, когато тя притисна гърдите си към неговите. Но нямаше време за това.

- Да се преуморявам ли? Че аз сега започвам. И знаеш ли какво, има още една-две прекрасни къщи, които смятам да пооправя, когато се установим тук. Виждам в бъдещето, Роуан. Виждам «Големите надежди» с офиси на Мегазин стрийт. Мога малко по малко да съживя тези къщи и да размърдам пазара. Тази е само първата.

- И колко пари ще ти трябват за това?

- О, скъпа, аз имам пари - каза той и я целуна бързо. - Имам много пари. Питай братовчед си Райън, ако не ми вярваш. Много ще съм изненадан, ако вече не ме е проучил.

- Майкъл, ако той каже и една лоша дума за теб…

- Роуан, аз съм в рая. Успокой се!

Съботата и неделята се изтъркаляха със същото ускорено темпо. Градинарите работеха до мръкнало, плевяха бурените и откопаваха старите железни мебели от храстите.

Роуан, Майкъл и Аарън сложиха старата маса и столове в средата на моравата и обядваха там всеки ден.

Аарън бе постигнал известен напредък с книгите на Жулиен, но повечето се оказаха списъци с имена и кратки загадъчни забележки. Никаква автобиография.

- Най-неприятното ми предположение е, че това е просто списък на успешни вендети. - Прочете им и малко за пример.

«4 април, 1889, Хендриксон си получи заслуженото. 9 май, 1889, Карлос си плати. 7 юни, 1889, бесен на Уендел заради неговото избухване снощи. Показах му някои неща. С него вече няма да има проблеми.»

- Продължава в същия дух - рече Аарън, - страница след страница, книга след книга. Понякога се срещат и малки карти или схеми, финансови бележки. Но повечето е такова. Бих казал, че има по горе-долу двайсет и два подобни записа на година. Досега не съм попадал на цял свързан абзац. Ако съществува някаква автобиография, тя не е тук.

- Ами ако потърсим на тавана? - попита Роуан.

- Не сега. Снощи паднах лошо.

- Какво говориш?

- По стълбата на хотела. Не изчаках асансьора и паднах чак до първата площадка. Леко се разминах.

- Аарън, защо не ми каза?

- Е, казвам ти сега. Пък и си беше чиста случайност, въпреки че не мога да се сетя да съм се спъвал. Но си нараних глезена и не ми се ще сега да се качвам на тавана.

Роуан беше унила и ядосана. Взираше се във фасадата на къщата. Навсякъде имаше работници - по перилата, по верандите, по отворените прозорци на спалнята.

- Не се тревожи прекалено - каза Аарън. - Исках да ти кажа, но не и да те плаша.

Майкъл разбираше, че Роуан не е в състояние да продума. Усещаше гнева и?. Беше изписан на лицето и?.

- Но тук не видяхме нищо - каза той на Аарън. - Абсолютно нищо. И останалите не са виждали нищо, или поне не са ни споменавали.

- Блъснал те е, нали? - попита Роуан тихо.

- Вероятно.

- Тормози те.

- Да, вероятно - каза Аарън и кимна леко. - Той като че разпръсква книгите на Жулиен, всеки път щом изляза от стаята. Сметнах, че трябва да знаеш, но пак ти казвам, не се тревожи прекалено.

- Но защо го прави?

- Може би иска да привлече вниманието ти - отвърна Аарън. - Но не съм сигурен. Във всеки случай повярвай, че мога да се грижа за себе си. Работата тук като че ли върви перфектно.

- Да, няма проблеми - каза Майкъл, но също беше доста мрачен.

След обяда той изпрати Аарън до портата.

- Нали не се забавлявам прекалено много? - попита го.

- Разбира се, че не, що за странен въпрос.

- Искам той най-сетне да се появи, защото смятам, че ще мога да го победя. Но очакването ме влудява. Какво чака, по дяволите?

- Ами ръцете ти? Ще ми се да се опиташ да махнеш тия ръкавици.

- Свалям ги за няколко часа всеки ден. Но мога да свикна с жегата, ако не друго. Искаш ли да те изпратя до хотела?

- Не, разбира се. Ако искаш, ела довечера да пийнем нещо.

- Да, добре. Знаеш ли, за мен това е като сбъдната мечта.

- За мен също - рече Аарън.

- Значи ми вярваш?

- Защо питаш, за бога?

- Мислиш ли, че ще мога да го победя? Мислиш ли, че ще успея да изпълня заръките им?

- А ти?

- Аз мисля, че тя ме обича и всичко ще е прекрасно.

- Точно така.

Чувстваше се добре, с всеки час облекчението му ставаше все по-голямо. Този път къщата не събуждаше никакви фрагментарни образи или спомени. Никакво усещане за витаещи наоколо призраци.