Ан Райс - Полунощ 2

Не усети как се е изправила, но вече беше на крака. Да, той бе там. Той люлееше дърветата, защото нищо друго на земята не можеше да ги раздвижи така. Косъмчетата по ръцете и? настръхнаха. Усети хлад по кожата на главата си, сякаш някой я докосваше.

Самият въздух се бе променил. Не, не беше ветрец. Като че завесата се бе люшнала към нея. Роуан се обърна и се втренчи през прозореца към Честнът стрийт. Дали там имаше нещо, някаква мимолетна сянка, която се разля като тъмно морско чудовище с пипала? Не. Само дъбовете от другата страна на улицата. И небето, което бе още по-сияйно.

- Защо не ми говориш? - попита тя. - Сега съм сама.

Колко странно прозвуча гласът и?.

Вече се чуваха и други шумове. Някакви гласове отвън, наблизо спря камион. Роуан долавяше дори стърженето на портата по плочите, когато работниците я отваряха. След малко някой завъртя дръжката на вратата.

- Хей, доктор Мейфеър…

- Добро утро, Дарт. Добро утро, Роб, Били.

Тежки стъпки по стълбата. Малкият асансьор се спусна с тих вой и скоро месинговата врата се отвори с познатото изскърцване.

Да, това беше нейната къща.

Тя се обърна лениво, почти с неохота, и събра съкровищата от масата. Занесе ги до шкафа с порцелана и ги сложи в голямото чекмедже, където бяха стояли старите, вече изгнили покривки. Ключът беше в ключалката, завъртя го и го прибра в джоба си.

После излезе бавно навън, неохотно оставяйки къщата на останалите.

При портата се обърна и погледна назад. В градината не се усещаше никакъв ветрец. И само за да се увери във видяното преди малко, тя се обърна и тръгна по пътеката, която минаваше покрай старата веранда на майка и? и после покрай верандата за слугите, която опасваше трапезарията.

Да, беше обсипана със зелени листа. Нещо като че отново я докосна и тя се извърна с вдигната ръка, сякаш да отмахне висяща паяжина.

Около нея се спусна безмълвие. Тук не се чуваше нито звук. Растителността бе избуяла нависоко и покриваше гъсто балюстрадата.

- Какво те спира да говориш с мен? - прошепна тя. - Да не би да се страхуваш?

Нищо не помръдна. Жегата струеше от плочките под краката и?. В сенките се събираха мънички мушици. Големите сънливи бели лилиуми бяха надвиснали близо до лицето и?, а някъде от дълбините на градината долиташе неясно скърцане. В тъмната плетеница бяха избуяли диви лилави ириси, отворили свирепо огромните си потрепващи цветове. Те се разлюляха така, сякаш през тях бе претичала котка.

Роуан гледаше как зеленината се олюлява и после се изправя, как потрепват цветчетата. Беше зловещо. Дощя и? се да пъхне пръст в цвета. Но какво ставаше? Тя се втренчи, жегата караше клепачите и? да натежават, вдигна ръка да пропъди мушиците. Дали цветето наистина растеше в момента?

Не. Нещо беше прекършило стъблото му, това бе всичко. Но колко чудовищно огромно изглеждаше; не беше просто зрителна измама. Жегата и тишината, внезапното пристигане на работниците, които нахлуха във владението и? като натрапници точно в момента на най-съвършен покой. Вече не беше сигурна в нищо.

Извади кърпичката от джоба и попи бузите си, после тръгна по пътеката към портата. Чувстваше се объркана, несигурна - виновна, че бе дошла тук сама, и несигурна, че се е случило нещо необикновено.

Сега умът и? отново бе зает със задачите за деня. Имаше толкова работа, толкова неща за вършене. А Майкъл сигурно тъкмо се беше събудил. Ако побързаше, можеха да закусят заедно.

Трийсет и пет

Понеделник сутринта Майкъл и Роуан слязоха заедно в центъра, за да заверят шофьорските си книжки за Луизиана. Не можеха да си купят кола без валидна за щата шофьорска книжка.

Когато върнаха калифорнийските си книжки, за да получат новите, като че изпълниха нещо като церемония по окончателното им и странно вълнуващо напускане на стария си живот. Сякаш връщаха паспорта си или се отказваха от гражданство. Майкъл погледна крадешком към Роуан и видя, че тя се усмихва някак тайнствено.

Вечеряха в «Дизайър Ойстър Бар». Гореща бамя със скариди, наденица и леденостудена бира. Вратите бяха отворени към Бърбън стрийт и вентилаторите на тавана раздвижваха въздуха. Приятен джаз долиташе от «Махагоновата зала» от другата страна на улицата.

- Типично за Ню Орлиънс - каза Майкъл. - Мелодичен джаз, радостта от живота. В него няма нищо печално, нищо мрачно. Дори когато го свирят на погребения.

- Да се поразходим - предложи Роуан. - Искам да видя всичко с очите си.

Прекараха вечерта в Квартала, като накрая напуснаха ярките светлини на Бърбън стрийт и минаха покрай елегантните витрини на магазините по Роял и Чартрес, а после обратно към крайбрежната улица срещу Джаксън Скуеър.