Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— О, да! Тя е… фантастична!

А мисълта ми препуска в следната насока: „Трябва веднага да го махна оттук! Трябва автоматично да го измета оттук!“

— Дойдох да говоря със съпруга ви за моя хотел — изрича с най-любезен тон той. — Дали ще бъде възможно?

— Точно така — преглъщам аз. — Разбира се. Страхотно! Единственият проблем е, че Люк, за съжаление, е малко зает. Бихте ли желали едно питие? Можем да отскочим до бара… да си побъбрим… а вие да ми разкажете всичко за това…

Да! Аз съм истински гений! Ей сега ще го измъкна навън! Ще му купя няколко питиета… и Люк никога няма да разбере…

— Нямам нищо против да го почакам — отбелязва Нейтън Темпъл и отпуска грамадното си тяло в един от кожените фотьойли. — Само ви моля да му съобщите, че съм тук. — Очите му се впиват в моите и той ми намига. — Доколкото разбирам, той се е възстановил от болестта си.

Сърцето ми претупва.

— О, да! — възкликвам с най-чаровната си усмивка. — Той е… той вече е доста по-добре! Благодаря ви за цветята!

Хвърлям поглед към Джанет, която следи тази размяна на реплики с доста озадачена физиономия.

— Да звънна ли на Люк и да го извикам? — обажда се по едно време тя.

— Не, няма нужда! Искам да кажа… не се притеснявай! Аз ще се кача и лично ще му съобщя! — изписквам малко по-силно от приличното.

И се насочвам към асансьорите, а цялото ми тяло трепери от напрежение.

Добре де. Все още мога да се справя с тази ситуация. Ще изведа Люк от сградата през задната врата, като му кажа, че някой е разлял вода във фоайето и подът е доста хлъзгав. Да! И после ще се качим в колата… и аз ще се престоря, че съм забравила нещо… и ще се върна при Нейтън Темпъл… и ще му кажа…

— Беки?

Едва не подскачам до тавана, когато зървам Люк да слиза по стълбите, като взема по две стъпала наведнъж. Лицето му цялото грее от щастие. Облича си сакото в крачка.

— Пристигнала ли е колата? — пита той, но когато забелязва скованото ми изражение, възкликва изумено: — Скъпа, добре ли си?

Или може би най-добре е да му кажа всичко.

Съзерцавам го нямо в продължение на няколко секунди, а стомахът ми ври и кипи.

— Ами… Люк… — успявам да смотолевя накрая.

— Да?

— Има… има нещо, което трябва да ти кажа. — Преглъщам едва-едва и продължавам: — Трябваше да ти кажа още преди седмици, обаче… не ти казах… и се опитах да се справя сама с него, обаче…

Внезапно си давам сметка, че Люк въобще не ме слуша какво му говоря. Очите му притъмняват като градоносен облак, когато над рамото ми се спират върху фигурата на Нейтън Темпъл.

— Този не е ли… — Започва да клати невярващо глава. — Ама какво прави той тук? Мислех си, че Гари вече се е отървал от него!

— Люк…

— Чакай малко, Беки. Това е много важно! — Изважда си мобилния телефон и набира някакъв номер. — Гари — изрича тихо, — какво прави Нейтън Темпъл в нашето фоайе? Доколкото знам, ти работеше по този въпрос.

— Люк — опитвам отново.

— Скъпа, почакай малко! — Обръща се и продължава да говори в телефона: — Да де, обаче той е тук! По-реален от това не би могъл и да бъде!

— Люк, моля те, чуй ме! — започвам да го дърпам за ръкава.

— Беки, каквото и да е, не може ли да почака за по-късно? — обръща се към мен Люк нетърпеливо. — Имам един проблем, който се налага да оправя…

— Но нали точно това се опитвам да ти кажа от няколко минути! — изричам отчаяно аз. — Точно за твоя проблем става въпрос. За Нейтън Темпъл!

Люк се втренчва в мен, очевидно неспособен да проумее нищо.

— Как е възможно да има нещо общо с Нейтън Темпъл?! Та ти въобще не познаваш Нейтън Темпъл!

— Ами… всъщност… познавам го — прехапвам устни аз. — Донякъде.

Настъпва тишина. Много бавно Люк изключва телефона.

— Ти познаваш „донякъде“ Нейтън Темпъл?

— Ето го и господин Брандън! — достига до нас нечий звънлив глас. Вдигаме погледи и забелязваме, че Джанет е забелязала Люк и го сочи. — Люк, имаш посетител!

— Идвам веднага, Джанет! — извиква й в отговор Люк с професионална усмивка. Когато се обръща към мен, продължава да се усмихва по същия начин. — Беки, какво става тук, за бога?!

— Ами… това е малко дълга история — отговарям аз, цялата зачервена като домат.

— Възнамеряваше ли да споделиш въпросната история с мен — поне на някакъв етап? — Усмивката на Люк продължава да стои на лицето му, ала в гласа му се усеща хлад.

— Да, разбира се! Просто… просто чаках подходящия момент.

— Мислиш ли, че точно този момент е подходящ? Като се има предвид, че той е само на някакви си шибани метри оттук?