Софи Кинсела - Във вихъра на двайсетте

Проблемът с лъгането на родителите се състои в това, че макар и те да не си дават сметка за това, ние го правим, за да ги защитим . Правим го за тяхно добро. Така де, да вземем примерно моите родители. Ако знаеха голата истина за моето финансово положение, любовния ми живот, състоянието на водопроводната ми инсталация и положението с данъците ми, още на мига щяха да получат инфаркт, а после докторът щеше да попита: „Да не би някой да ги е разстроил с нещо?“ и всичко щеше да се окаже по моя вина. Поради това, след като бяха прекарали в моя апартамент не повече от десетина минути, имаха удоволствието да чуят от мен следните лъжи:

1. Моето Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“ съвсем скоро ще излезе на печалба — няма начин!

2. Натали е фантастична бизнес партньорка и в крайна сметка постъпих много далновидно, като се отказах от сигурната си работа, за да започна да търся с нея подходящи хора за мениджъри на фирми и други подобни.

3. Разбира се, че не преживявам само на пица, кисело мляко с вишни, и водка.

4. Да, наясно съм колко изгодно излиза абонаментът за паркинг.

5. Да, наистина гледах онзи компактдиск с филма на Чарлз Дикенс, който ми подариха за Коледа! Беше страхотен, особено онази мила дама с бонето. Да бе, Пеготи. Как ми взехте думата от устата!

6. Впрочем и без това бях решила точно този уикенд да си поставя противопожарна аларма — какво съвпадение именно сега да стане дума за това!

7. Да, направо съм във възторг от предстоящото семейно събиране!

Седем лъжи. Без да броим онези, които надробих по повод тоалета на мама. И като имате предвид, че още не сме зачекнали онзи въпрос.

Когато излизам от спалнята си, спретната с черна рокличка и набързо мацната спирала, забелязвам, че мама е кацнала до камината и разглежда с тревожна физиономия просрочената ми сметка за телефона.

— Не се тревожи! — побързвам да я успокоя. — Тези дни ще я платя!

— Гледай да го направиш! — изрича мама. — Защото иначе нали знаеш, че ако ти прекъснат телефона, ще мине цяла вечност, докато отново го включат, а твоят квартал не може да се похвали с кой знае колко добър мобилен сигнал! Какво ще правиш, ако възникне спешен случай, а?! Кажи де!

Челото й се набраздява от притеснение. Изглежда така, сякаш спешният случай ще възникне още сега — сякаш в съседната стая пищи бременна жена, навън има потоп и водата всеки момент ще нахлуе през прозорците, а ние трябва да се свържем с медицинския хеликоптер, ама как? Как?

— Хммм… Честно да си призная, не се бях сещала да погледна на нещата от този ъгъл, мамо. Но иначе ще платя сметката! Честна дума!

Мама си е такава — все за нещо трябва да се притеснява, тревожи и плаши. Устните й се стягат в напрегната усмивка, погледът й става отнесен, ококорва се като гърмян заек и човек веднага разбира, че в момента в главата й се вихри някакъв апокалиптичен сценарий. Точно така изглеждаше и по време на моята последна училищна реч, а по-късно си призна, че внезапно забелязала как един от полилеите висял на една страна и не изглеждал никак стабилен, та тя се уплашила, че може да се стовари върху главите на нас, бедните момичета, и да се пръсне на парченца.

Сега тя изпъва сакото на черния си костюм, което е с подплънки на раменете, старомодни метални копчета и й придава елегантния вид на малко буренце. Имам някакъв смътен спомен да съм я виждала със същия този костюм някъде преди десетина години, ако не и повече — да, точно когато беше в периода на ходене по интервюта за работа, а аз бях принудена да я науча на някои основни компютърни умения, като например как се управлява мишка. В крайна сметка обаче започна работа в някаква детска благотворителна организация, където, слава на бога, нямат никакви особени изисквания към облеклото на работещите.

Никой от нашето семейство не изглежда добре в черно. Татко се е пременил в костюм от някаква безлична материя, която буквално смачква чертите му. Иначе си е доста красив — като за баща, разбира се — по някакъв негов си, неуловим начин. Поне скулите му са готини. Косата му е кестенява и хилава, а на мама е руса и пак хилава — точно като моята. Когато са спокойни и са на собствена територия, и двамата изглеждат страхотно — примерно на старата лодка на татко в Корнуол, облечени в мъхнатите си пуловери и похапващи тестени хапки с месо. Или когато свирят в кварталния си самодеен оркестър, където някога са се срещнали. Обаче днес няма и помен от спокойствие.