Софи Кинсела - Във вихъра на двайсетте

— Е, готова ли си? — пита мама и оглежда обутите ми в чорапогащи крака. — А къде са ти обувките, скъпа?

Стоварвам се като чувал на дивана и промърморвам:

— Толкова ли е наложително и аз да идвам, а?

— Лара! — поглежда ме с укор мама. — Тя беше твоя пралеля! Беше на цели сто и пет години!

Това, че пралеля ми е на сто и пет години, съм го чувала най-малко сто и пет пъти. Започвам да подозирам, че мама го повтаря само защото не може да ми каже нищо друго за горката жена!

— Е, и?! Аз не я познавах. Всъщност никой от нас не я е познавал! Това е адски глупаво! Защо трябва да бием целия този път до Потърс Бар заради някаква съсухрена старица, която дори не сме виждали приживе?!

Увесвам нос, чувствайки се по-скоро като нацупено тригодишно момиченце, отколкото като зряла двадесет и седем годишна жена със собствен бизнес.

— Чичо ти Бил и другите също ще ходят! — изтъква татко. — А щом те могат да си направят труда, то…

— Това е семейно събиране! — допълва ведро мама.

Отпускам нещастно рамене. Имам алергия към семейните събирания. Понякога си мисля, че ще бъде далеч по-добре да живеем като семената на глухарчетата — без семейство, без история, просто да се носим по света всеки със собственото си пухче.

— Няма да отнеме много време — изрича успокоително мама.

— Напротив! — промърморвам, вторачена намръщено в килима. — И всички ще ме разпитват за… разни неща!

— Нищо подобно! — отсича мама и поглежда към татко за подкрепа. — Никой няма намерение да те разпитва за… разни неща!

Настъпва тишина. Онзи въпрос определено витае във въздуха. Обаче всички упорито се правим, че не го виждаме. Пръв събира кураж татко.

— Ъхъм. Та… като стана въпрос за… разни неща… — Кратко колебание. — Ти по принцип… добре ли си?

Виждам как ушите на мама са в позиция на тревога първа степен, макар че прави нещастни опити да се преструва, че се реши и нищо не чува.

— Ами, нали знаете… — изричам след кратка пауза. — Добре съм. Така де, не можете да очаквате от мен на мига да се върна към…

— О, разбира се, че не! — съгласява се автоматично татко. А после прави втори опит: — Но иначе нали си… в добро настроение?

Кимвам в знак на съгласие.

— Браво! — обажда се с нескрито облекчение мама. — Знаех си, че ще успееш да превъзмогнеш… разни неща!

Родителите ми вече не изричат на глас името „Джош“, защото доскоро всеки път, когато го чувах, изпадах в неконтролируемо ридание. Известно време мама го наричаше „Онзи, който не трябва да бъде споменаван“, а сега вече си остана просто „разни неща“.

— И значи ти вече не си се опитвала да се свържеш с него? — пита баща ми, като гледа навсякъде другаде, само не и към мен, а мама се прави, че търси нещо в чантата си.

Това е още един евфемизъм в нашето семейство. Всъщност татко иска да каже: „Изпращала ли си му нови маниакални текстови съобщения?“.

— Не — отговарям и не мога да сдържа изчервяването си. — Не съм, ясно ли е?!

Адски нечестно е от негова страна да повдига отново този въпрос! Не знам защо, ама направиха от мухата слон! Така де! Изпратила съм на Джош само няколко есемеса — какво толкова! Не повече от три на ден! Направо не си струва да се споменават! И освен това не са маниакални! Просто в тях съм честна и открита, което, между другото, е най-правилният подход във всяка добра връзка!

Така де! Човек не може просто ей така да изключи чувствата си, защото другият го е направил, не съм ли права?! Не можеш просто да кажеш: „Аха, ясно! Значи ти предлагаш никога повече да не се виждаме, никога повече да не правим любов, никога повече да не говорим и никога повече да не общуваме по какъвто и да било начин! Фантастична идея, Джош! Чудя се как не се сетих първа?!“.

Затова просто сядаш и регистрираш истинските си чувства във формата на текстово съобщение, само защото ти се иска да ги споделиш с другия. И какво се оказва? В следващия момент бившият ти приятел си сменя номера, за да не го притесняваш, и те наклепва на родителите ти! Ама че мръсник!

— Лара, знам, че се почувства много наранена и че не ти беше никак лесно. — Татко прочиства деликатно гърлото си. — Но вече изминаха близо два месеца. Трябва да продължиш напред, скъпа! Да се виждаш с други млади мъже… да излизаш и да се забавляваш…

Господи! Няма да мога да издържа още една от татковите лекции за това колко много мъже ще паднат в краката на красавица като мен! Така де, първо на първо, на света вече не останаха никакви мъже! И, второ на второ, една жена висока метър и шейсет, с чип нос и без никакъв тен не би могла да се нарече точно красавица!