Софи Кинсела - Във вихъра на двайсетте

— Както и да е. Важното е, че няма смисъл да се притеснявате за мен! Защото отдавна продължих напред! Така де, може би не напълно — поправям се, забелязала съмнението в погледите им, — но все пак приех, че Джош не желае да разговаря с мен! Дадох си сметка, че така е трябвало да стане. Научих много за себе си и… сега съм добре. Наистина!

Лепвам на лицето си сладка усмивка. Чувствам се така, сякаш напявам главната мантра в някой откачен култ. Би трябвало да съм облечена в роба и да удрям дайре.

Чуйте, чуйте!… Аз продължих напред… Чуйте, чуйте!… Аз се чувствам добре!…

Татко и мама отново си разменят погледи. Нямам престава дали ми вярват или не, но важното е, че най-сетне успях да измъкна всички ни от този крайно труден разговор.

— Това се казва дух! — обажда се най-сетне татко с видимо облекчение. — Браво на теб, Лара! Знаех си, че ще успееш! И сега си имаш бизнеса с Натали, върху който да се фокусираш и който очевидно върви изключително добре.

Усмивката ми става още по-маниакално култова, когато възкликвам:

— Абсолютно!

Чуйте, чуйте!… Бизнесът ми върви добре!… Чуйте, чуйте! Изобщо не съм пред фалит!…

— Толкова се радвам, че най-сетне си успяла да узрееш за това решение! — намесва се и мама и целува връхчето на главата ми. — А сега мисля, че е крайно време да тръгваме! Хайде, скокни в някакви черни обувки и да потегляме!

С нещастна въздишка се изправям на крака и се завличам обратно в спалнята си. Навън е прекрасен слънчев ден. А аз трябва да го прекарам на едно отвратително семейно събиране, включващо мъртва особа на сто и пет години. Да, понякога животът наистина не е справедлив!

Докато колата ни маневрира в рахитичния паркинг на погребалния център в Потърс Бар, пред страничната врата забелязвам малка тълпа. След това зървам проблясък на телевизионна камера и пухкав микрофон, който се носи над главите на хората.

— Но какво става тук, за бога? — възкликвам и надниквам през прозореца. — Нещо с чичо Бил ли?

— Вероятно — кимва татко.

— Като че ли чух, че са започнали да снимат документален филм за него — вметва и мама. — Труди го спомена веднъж. Заради книгата му.

Така става, когато някой от роднините ти се окаже знаменитост. Свикваш с присъствието на телевизионни камери. Както и с факта, че когато се представяш, хората автоматично питат: „Лингтън ли? Да не би да сте роднина на онзи от «Кафе Лингтън»?“, а после ги гледаш как остават с отворена уста, когато им отговориш простичко: „Да“.

Моят чичо Бил е същият онзи Бил Лингтън, който е основал „Кафе Лингтън“ от нищото, когато е бил само на двайсет и шест, и го е превърнал в световна верига кафенета. Физиономията му се мъдри на всяка чашка за кафе, което го превръща в по-популярен дори от „Бийтълс“. Човек не може да не го познае, когато го види. А точно сега е още по-известен от всякога, защото автобиографията му, наречена „Две малки монети“, излезе едва миналия месец, а вече е бестселър. Говори се, че главната роля във филма по тази книга щяла да се играе от Пиърс Броснан.

Аз, разбира се, вече изгълтах книгата от корица до корица. Всичко се върти около това как той бил останал само с някакви си двайсет пенса и си купил кафе, а то имал толкова гаден вкус, че му дало идеята да си отвори собствени кафенета. И така, започнал с първото, а после то се превърнало във верига, а сега си има буквално световна империя. Прякорът му е „Алхимикът“, а според една статия от миналата година целият свят на бизнеса се надпреварва да узнае тайната на неговия успех.

Точно затова той започна да води и едни семинари, наречени „Две малки монети“. Преди няколко месеца аз съвсем тайничко се отбих на един такъв. Просто в случай, че може да ми даде някои насоки за това как да ръководя един съвсем нов бизнес. В залата имаше най-малко двеста души, всички до един поглъщащи всяка дума на чичо ми, а накрая трябваше задружно да вдигнем в ръка две монети и да кажем: „Това е моето начало!“. Беше адски мелодраматично и смущаващо, обаче не знам защо всички около мен изглеждаха много вдъхновени. Лично моето мнение е, че макар да слушах изключително внимателно, така и не разбрах как се прави бизнес.

Така де, нали е бил на двайсет и шест, когато е натрупал първия си милион! Само на двайсет и шест! Започнал си той един бизнес и моментално взел, че успял! Докато аз започнах своя бизнес преди шест месеца и моментално взех, че се провалих!

— Може и вие с Натали някой ден да напишете книга за вашия бизнес — обажда се мама, като че ли разчела мислите ми.