Антония Станчева - Във властта на морето

В деня, в който Куинси Медейра безследно изчезва, се случват някои неща, за които не мога да не спомена.

На 26 август 1885 г. капитанът на кораба „Делфин“ — Антонио де Лука Севаро — е повишен в чин полковник и решава да смени името му.

На 27 август корабът е вече с ново име — „Герой“.

Сестрата на капитан Севаро — Фатима — отразява случилото се с момчето, и напуска Испания.

Сестрата на Куинси Медейра — Анджела — напуска института по археология и се записва във ВВУ „Св. Анна“.

Тогава тя е на 17 г.

Когато научава за кончината на брат си, Анджела съобщава на приятелите си от детинство — Мануел Гарсия, сестра му Джинивър, Арчибалд Мортимър, брат му Джерълд и сестра им Ребека — за преместването си във военното училище и чрез свои познати успява да уреди следването им в същото училище.

Анджела дава обет, че ще намери изгубения си брат, който според нея се скита съвсем сам по широкия свят, и може би умиращ от глад.

Мануел и Джералд са убедени, че Куинси е мъртъв, но Анджела, Ребека и по-големият й брат Арчибалд решават да го търсят.

Веднага след като навършва пълнолетие, Анджела решава да смени името си.

Едва на 12 август 1895 г. получава разрешение да се качи на кораба „Герой“, но вече като стажант де Каста.

По ирония на съдбата това е същият ден, в който брат й Куинси стъпва на борда на „Делфин“, с тази разлика, че това става преди десет години.

Анджела тръгва на пътешествие — дълго и опасно.

Но с нея са приятелите й и още един човек, за когото тя не подозира, че съществува. Впуска се в непосилно за нея издирване.

Тя не знае дали ще открие Куинси, нито пък се надява да открие кораба, на който той се е качил.

Само ако знаеше за промените, настъпили след изчезването на брат й, за смяната на екипажа — та тя дори бе настанена в неговата каюта!

Дали Анджела ще открие Куинси?

Надявам се, че ще пътуваме заедно с нея в това вълнуващо пътешествие!

август 1885 г.

Капитан Антонио Севаро подаде ръка на младия стажант Куинси Медейра.

— Добре дошъл на борда, стажант Медейра! — каза той приветливо — Надявам се да ви хареса при нас.

— Благодаря, сър! Няма да ви разочаровам!

Момчето беше едва на 13 години. Бе пъргаво, умно момче, изпълняваше всичко точно, не закъсняваше за лекции, а във военното учение беше най-добрият.

Едва бе изминала седмица от пристигането му, а целият екипаж го обожаваше.

Капитанът го обикна като брат, изслушваше го, даваше му съвети, направляваше го.

Седмица след пристигането на Куинси в морето се развихри страшна буря. Капитанът и стажант Медейра успокояваха екипажа, когато мачтата се пречупи и полетя право към Севаро. Първият, който се притече на помощ, бе Куинси.

Той се хвърли към капитана и го блъсна, с риск огромният стълб да се стовари върху него самия.

Капитанът бе спасен, но сега момчето бе в опасност. Мачтата летеше към него.

Тогава се случи нещо, което никой не очакваше…

Севаро се изправи, хвърли се към Куинси и точно преди мачтата да се стовари върху им, успя да отскочи встрани с момчето в ръце.

След тази случка Куинси стана всеобщ любимец.

На 26 август късно вечерта капитан Севаро и Куинси стояха облегнати на палубата и разговаряха.

— Тъжен си нещо, стажанте. Да не би някоя стажантка да е разбила сърцето ти? — пошегува се капитанът.

— Не, сър! — каза момчето — Мъчно ми е за сестра ми, за приятелите ми. Дали все още ме помнят, или вече са ме забравили?

— Разбира се, че те помнят, момче. Имаш близки приятели, сестра, която те обича, какво повече може да иска човек?

— Искам да бъда като вас, капитане. Вие сте добър, честен и откровен. Но аз не мога да се успокоя. Сестра ми вече е голяма, върви по своя път и…

— Слушай, младежо — прекъсна го рязко Севаро — ти също си поел по своя път, не го забравяй. Един ден ще станеш добър офицер, по-добър дори и от мен. Запомни, че истинският капитан не хленчи, и не се дави в море от сълзи — това е закон при нас. На мен също ми е тежко да те гледам така посърнал, но не се оплаквам, нали? Ти си роден моряк и не искам да се отказваш от призванието си. Ще направиш ли това, за което те моля?

Куинси не отговори веднага, но вече знаеше отговора. Трябваше да следва призванието си, а не да хленчи.

— Вие сте прав, капитане. Друг път и живот за мен няма. Искам да стана офицер…