Антония Станчева: Във властта на морето

Арчибалд и Ребека въздъхнаха с облекчение.

— Преди Фатима да влезе в каютата, Анджела отвори очи и видя стажант Мортимър до леглото.

— Арчи… къде се… намирам…?

Гласът й беше толкова слаб… Фатима бе вече до нея, и проверяваше пулса й.

— Ще се оправиш, Анджи, лекарката ще ти помогне.

— Лекар… но…

— Не говори — промълви Фатима, която вече бе до нея — пести си силите.

После се обърна към стажантите:

— Моля ви, излезте, трябва да я прегледам.

След като те излязоха, тя се обърна към брат си:

— Тони, имам нужда от помощта ти.

— Но аз не разбирам нищо от медицина, как ще ти помогна? — гласът му бе по-тих от обикновено, а държането му подсказваше, че е вцепенен от случилото се.

— Тони, съвземи се — тя го плесна лекичко по бузата — Анджела има нужда от нас.

Едва сега Севаро се окопити и започна да прави компреси на стажантката. Тя имаше температура и постепенно тялото й започна да се тресе.

— Какво става? — попита уплашено Севаро.

— Треската става все по-силна. Какво ти обясниха стажантите?

— Стажант Мортимър предположи, че се е подхлъзнала и така е изгубила съзнание…

— Да, но е сгрешил…

— Какво значи това?

— В момента не мога да ти обясня, премери й температурата.

Когато Севаро постави термометъра, езичето бързо се покачи на 39 градуса.

През това време Фатима й даваше лекарство, но като видя, че стажантката не го поема, предпочете да й сложи инжекция.

— Каква е температурата? — попита тя, докато приготвяше иглата.

— 39 градуса.

— Лошо! Много лошо!

— Защо?

— Някой трябва да я наблюдава през цялата нощ. Можеш да избереш някой от стажантите, ако…

— Аз ще остана — прекъсна я Севаро.

— Сигурен ли си?

— По-сигурен съм от всякога.

— Добре. Сега ме слушай внимателно. Оставям ти антибиотик и сироп, който ще й дадеш само ако видиш, че се влошава. Разбра ли?

— Разбрах! И така, върви да си починеш и бъди сигурна, че Анджела вече е в добри ръце.

Фатима излезе, а капитанът придърпа един стол и се настани близо до леглото на стажантката. Преди да заспи, Севаро си припомни как Арчибалд държеше ръката й, и отново изпита ревност. Но бързо се отърва от този спомен и уморен затвори очи.

Нощта щеше да бъде дълга…

… Капитанът сънуваше онази буря, в която изчезна Куинси. Той викаше, търсеше го, но момчето го нямаше. Вместо него от мъглата излезе Анджела.

„Дойдох да те отведа — каза тя. — Ние заедно ще открием Куинси, защото го обичаме много, защото за нас той е жив и ще живее вечно в сърцата ни.“

Капитанът застина в съня си.

„Коя си ти, Анджела де Каста? Защо винаги се появяваш в съня ми?“

Той се мяташе на стола. В съня си той я молеше да му каже коя е, и защо търси Куинси. Може би всичко щеше да се разкрие много бързо, ако не беше силният писък на изгарящата от треска стажантка:

— Куинси…

Севаро подскочи като ужилен и се приближи до Анджела.

— По дяволите! — изруга той — Как можах да заспя?

Погали я по челото и изтръпна. Тя гореше и по всичко личеше, че температурата й се е покачила. Капитанът й даде сиропа, тъй като прецени, че точно сега е моментът да го изпие.

Преценката му се оказа вярна.

Анджела спря да бълнува и се усмихна в съня си.

Какво сънуваше тя?

Сънуваше онзи ден, в който се сбогува с Куинси.

„Сбогом, Анджи! Тръгвам на път и ще се върна като офицер. Спомняй си за мен и не забравяй, че те обичам!“

Внезапно на лицето и се изписа болка.

Болката от новината във вестника. На първа страница с големи букви бе изписано:

13-годишно момче изчезва в океана!

Тя почти скочи, но някой я погали по челото. Усети топлината на ръката, която галеше нейната. Някой, който бе близо до нея, й говореше. Тя не знаеше кой е, но почувства как топлината му сгрява сърцето й. После потъна в дълбок, спокоен сън.

Севаро не можа да заспи повече!

През цялото време той държеше ръката й, а мислите му бяха объркани.

Чувствата също!

Отново се запита защо изпита ревност, когато видя Арчибалд да гали ръката й.

Възможно ли бе да се е влюбил в нея, или това бе просто заблуда?

„Не, не може да съм се заблудил! — помисли си той. — Напоследък постоянно мисля за нея. Всъщност тя завладя сърцето ми още щом стъпи на борда на този кораб.“

— По дяволите! — изруга той. — Сигурно полудявам.

Вратата внезапно се отвори и той се обърна.

Беше Фатима.

— Как е тя?

— По-добре е, пулсът и е умерен, а треската вече отмина. Колко е часът?

— 5:30 сутринта.