Антония Станчева: Във властта на морето

— Време е да събудя стажантите — каза Севаро и понечи да стане.

— Самюел ще свърши тази работа, защото имам важна новина за теб, която трябва да чуеш.

— Открила си Куинси? — попита той с надежда.

— Не, открих сестра му.

— Сестра му? Но… капитанът беше удивен — Коя е тя?… Къде е?…

— В интерес на истината тя е точно зад теб — каза Фатима и посочи леглото в ъгъла.

— Анджела! — възкликна Севаро — Не… не сестричке, трябва да си се объркала. Та тя дори не носи неговото име.

— Погледни това — тя му подаде папка с документи — от археологическия институт са. Сменила си е името, когато е постъпила във военното училище.

— Господи! — простена капитанът. Тя ще ме намрази, когато разбере, че аз съм виновен за изчезването на Куинси.

— Тони, по-добре върви да си починеш. Аз ще остана при нея. Скоро ще се събуди и ще си поговорим.

— Ще й кажеш ли за мен?

— Тя трябва да знае, че правим всичко възможно, за да открием брат й. Ще се опитам да й разясня случилото се преди десет години.

— Отивам да си почина — каза Севаро — Всички тези разкрития ме изтощиха докрай.

Фатима остана при болната, докато се събуди.

Тъкмо обмисляше как да започне разговора, когато Анджела отвори очи.

— Къде съм? — попита тя.

— На сигурно място.

— Коя сте вие?

— Аз съм лекар, освен това съм сестра на полковника.

— Но какво се е случило? Защо не съм в моята каюта?

— Намериха те на стълбите в безсъзнание, имаше треска. Как се чувстваш сега?

— Добре, струва ми се — каза колебливо Анджела. — Само съм малко замаяна.

— Това е от лекарствата. Утре ще си напълно здрава.

Фатима замълча за момент, сякаш да събере мислите си.

— Виж, Анджела, трябва да говоря с теб, но не зная как да започна.

— За какво се отнася?

— Отнася се за брат ти! — на един дъх изрече Фатима.

— За брат ми? — Анджела бе крайно изненадана. — Но…

— Добре, ще говоря направо. Освен че съм лекар, аз съм и журналист…

— Какво искате да кажете? — прекъсна я рязко стажантката.

— Искам да кажа, че преди десет години аз написах статията за Куинси. А днес съдбата те изпраща при нас, за да ни помогнеш да го открием.

— Искате да кажете, че…

— Да! Аз не вярвам, че той е загинал, тъй като тялото му не бе открито. Мисля, че е оцелял по някакъв начин, и може би дори не знае кой е. Много често корабокрушенците страдат от загуба на паметта и минават години, докато бъдат открити. Ще разберем какво се е случило, когато го открием, но засега трябва да чакаме. Брат ми ще дойде по-късно и ще ти обясни всичко.

— Брат ви? Не разбирам!

— По ирония на съдбата ти се намираш на същия този кораб, на който се е качил и Куинси преди десет години. С единствената разлика, че тогава корабът носеше името „Делфин“. Също така си настанена в неговата каюта.

— Значи капитанът е…

— Същият този човек, който обучаваше Куинси. Сега знаеш всичко. Остана само да ти кажа, че днес корабът носи името „Герой“ заради брат ти. Защото за нас той е герой. Моля те не обвинявай брат ми за случилото се. Той няма никаква вина, макар че до днес не успя да преодолее това чувство, нито болката и отчаянието. За него Куинси беше по-малък брат, какъвто винаги е искал да има. Моля те единствено да му простиш и да събереш сили за по-нататъшното издирване на Куинси.

— Ще се опитам! — промълви Анджела.

Тя беше потресена от чутото.

Капитанът и сестра му се опитваха да открият брат й. Точно това целеше и тя, когато се качи на този кораб.

Но съвсем не бе очаквала, че това е същият този „Делфин“, на който някога се качи Куинси.

Не бе успяла да преосмисли всичко, когато сънят я надви. Но беше щастлива, че Фатима и разказа всичко.

Някой ден щеше да открие Куинси, а без да подозира, бе открила и голямата си любов.

Събуди се от лекото щракване на вратата и отвори очи. Огледа се и видя капитанът, който я наблюдаваше. Погледна го изпитателно и той се усмихна.

— Как се чувстваш? — попита Севаро.

Тя не отговори, а се обърна към стената. Капитанът въздъхна тежко и седна близо до леглото.

Въздишката му сякаш прободе сърцето и! Разбра, че той страда.

— Виж, Анджела, знам, че сега ме мразиш, но се надявам един ден да разбереш, че съм положил всички усилия, за да открия Куинси, макар че през всичките тези десет години болката и самообвиненията ме разкъсваха ден и нощ. Все още мисля за Куинси. Той ми беше приятел, брат и довереник. Моля те, не ме карай да се чувствам като негодник, за какъвто всъщност ме мислиш…