Антония Станчева: Във властта на морето

— Какво е това? — попита Севаро учудено.

— Писмото на Куинси — каза тя тихо — помислих, че ще искате да го прочетете. Все пак той пише за вас. Надявам се да разберете какво сте значили вие за него. Ще го прочетете ли?

— Може би… по-късно…

— Разрешете! — каза тя и излезе.

Севаро се върна в каютата си, остави писмото настрани и се зае с документацията.

Но работата не вървеше.

Мислеше за Анджела, за Куинси, и най-вече за това писмо.

Какво ли е писал той за него?

И защо Анджела така настояваше да го прочете?

Колебанието му трая само миг.

Той извади писмото от плика и зачете…

… Скъпа моя сестричке, пиша ти това писмо от кораба „Делфин“. Тук е страхотно. Имаме прекрасен капитан, който ми е много добър приятел. Той е удивителен човек във всяко едно отношение.

Знаеш ли, Анджи, бих искал да се запознаеш с него. Ще видиш колко добре ще се разбирате. Дори съм намислил, когато се върнем от пътешествието, да го поканя у дома на чашка вино. Не се впрягай, дотогава ще съм станал офицер, дори по-добър и от моя приятел — капитана.

Липсваш ми, сестричке! Липсват ми Арчи, Мани и най-вече Ребека.

Толкова исках да я видя, преди да замина. За съжаление корабът потегли по-рано, отколкото очаквах.

Моля те, предай й, че много я обичам. Обещах ти да се държа като мъж, затова недей да мислиш, че хленча.

Аз просто ти пиша какво става тук.

Капитанът е много добър с мен. Обичам го като брат. Само не се обиждай, обичам го точно колкото теб, всъщност ви обичам и двамата. Вие сте моето семейство — ти, капитанът, Арчи, Беки, Мани и всички мои приятели.

Е, сега приключвам с писането. Само ви моля да не ме забравяте.

И най-вече ти, Анджи!

Когато капитанът прочете писмото — доколкото бе възможно, тъй като сълзите му потекоха още щом започна — вече бе станало късно.

Севаро погледна часовника си — 21:30 ч.

Предстоеше му вечерна обиколка.

Той изтри сълзите си и тръгна към палубата. След като обиколи каютите, реши да провери какво прави Анджела, и също така да й върне писмото.

Когато стигна до каютата й, чу тих говор.

Кой ли можеше да е при нея? Може би Самюел?

Не, не е възможно!

Капитанът влезе направо, без да почука. Бе крайно изненадан, когато видя приятеля на Анджела — Арчи — който бе дежурен тази вечер.

Стана му неприятно и отново изпита ревност.

— Виж ти, виж ти — промърмори Севаро — Арчибалд Мортимър, изненадан съм, че те намирам тук, стажанте. Мисля, че днес си дежурен. Прав ли съм?

— Да, сър! Просто исках да видя Анджи… исках да кажа стажант де Каста.

— Е, вече я видя. Сега можеш да продължиш дежурството си, нали?

— Слушам, сър! — младежът побърза да излезе.

— Защо го направихте? — попита Анджела, когато останаха сами.

— Какво съм направил? — погледна я невинно Севаро.

— Я стига! Вие почти изгонихте Арчи от каютата.

— О, така ли? А известно ли ти е, че „мистър Арчи“ е дежурен и няма право да разговаря с никого, освен със стажант Гарсия, и то само да попита дали всичко е наред?

— Да, сър, но…

— Не искам това да се повтаря, стажант. Разбрахме ли се?

— Да, капитане! — тя замълча — Прочетохте ли писмото?

— Да, прочетох го — каза той тихо. Всъщност дойдох да ти го върна. Струва ми се, че Куинси е преувеличил малко. Аз не съм чак толкова добър, колкото си мисли. По-скоро съм един невежа, който…

— Знаете, че не е вярно — прекъсна го тя.

— Разбира се, че е вярно. Току-що изгоних приятеля ти. Ако това не е невежество, какво друго?

— Но вие постъпихте правилно. Той наруши правилата, а не биваше да го прави.

Те замълчаха за миг. Анджела го наблюдаваше внимателно и внезапно забеляза, че очите му са леко зачервени.

— Извинете за любопитството, сър, но ми се струва, че сте плакали. Така ли е?

Капитанът беше удивен.

— Ти си необикновена личност, Анджела де Каста — възкликна той — Прекалено наблюдателна си. Трябвало е да станеш надзирателка в затвор.

— Не отговорихте на въпроса ми все пак — тя преглътна подигравателния тон, с който бе изречен този мним комплимент.

— Добре де! — намръщи се той — И да е така, теб какво те интересува?

Тя се засмя.

— А вие сте най-голямото нацупено дете, което някога съм виждала.

— Защо го казваш?

— Погледнете се в огледалото, сър, и ще разберете.

Той я изгледа намръщено, но все пак се наведе над огледалото, което беше на бюрото и. Устните му започнаха да се разтягат в усмивка, а след миг той избухна в истеричен смях.