Антония Станчева: Във властта на морето

— Просто съм любопитен, нищо повече — той замълча. — Добре, Куинси. Ще ти помогна да стигнеш до Мексико.

— О, синьор, наистина ли? Ще направите това за мен? — Куинси заподскача от радост — Но как ще ви се отплатя?

— Учи момче, стани офицер. Това ще бъде твоята отплата!

— Ще уча, сър! Един ден ще се върна тук и ще доведа капитан Севаро. Той ще ви бъде много признателен за всичко, което сте направили за мен.

— Защо не отидеш при Толедо? — със странен глас изрече индианецът — Може би ще има нужда от помощта ти.

— Добре, синьор!

Синята мечка едва дочака Куинси да се отдалечи и избухна в сълзи. Огромна болка разтърсваше сърцето му.

Имаше за какво да скърби — капитан Антонио Севаро беше негов брат. Но не можеше да каже това на Куинси. Единственото, което можеше да направи, бе да му помогне да стигне невредим до Мексико.

Зад него се чуха гласовете на двете момчета. Индианецът изтри сълзите си и опита да се успокои. Те не биваше да го виждат в този вид.

— Хайде, момчета! — извика той — закуската е готова. Когато се нахраним, ще отидем на малко пътешествие с лодката.

— Къде ще ходим? — попита Толедо изненадано.

— Ще закараме младия Куинси до Мексико.

— Значи няма да останеш при нас? — тъжно попита той.

— Не унивай, приятелю — Куинси сложи ръка на рамото му — Един ден ще се върна. Обещавам ти.

Когато се нахраниха, тримата се качиха на лодката и се отправиха към града.

Привечер стигнаха бреговете на Мексико. Синята мечка подаде ръка на момчето.

— Довиждане, кабалеро — каза той — ще се видим отново някой ден.

— Да, синьор, бъдете сигурен в това — Куинси се обърна към Толедо — ти си добър приятел, Орлово перо. Един ден ще ви се отплатя за добрината.

— Ще ми липсваш, Куинси — със задавен глас каза Толедо.

— И вие ще ми липсвате, приятели!

Лодката потегли и Куинси остана сам в напълно непознатия за него град. Тръгна напосоки по някаква уличка. Хиляди светлинки осветяваха пътя му. Реши да отиде в хотел, но си спомни, че няма никакви пари.

Дълго вървя безцелно, докато се умори съвсем. Навлезе в някакъв парк и се поскита из него.

Огледа се!

Наоколо имаше пейки и, привлечен от тъмнината и съня, легна на една от тях, и заспа почти веднага.

Мексико — голям просветен и културен град!

Обширният площад „Сокало“ днес наричан и „Пласа де ла конститусион“ (площад на конституцията) привлича туристите с красотата си. Особено силно привлича вниманието им Паласио насионал — огромен дворец на източната страна на площада. Около „Сокало“ е разположен старият център на града с невисоки сгради в испански стил и добра планировка на улицата. От площад „Сокало“ на запад по авенида „Мадейро“ и авенида „Хуарес“ се излиза на неголямата, но с централно положение и много посещавана градина „Алмейда“. Край градината е Пласидо де лас Белясартес — сграда за театрални, оперни и балетни представления. Наблизо е най-високият небостъргач в града — Торе Латиноамерикана („Латиноамериканска кула“). По най-дългия булевард в града „Авенида Инсурхентес“ се тръгва на юг.

Така се стига до Университетския град. Постройките са модерни, разнообразни и красиви.

Библиотеката се намира в голяма сграда без прозорци. В нея се учат много младежи от цяла Латинска Америка.

Ако Куинси бе пристигнал в града през деня, щеше да се възхити от красотата и големината му. Но тъй като случайността не му позволи да го разгледа, сънят и умората го надвиха и той заспа на първата пейка, която му попадна пред очите.

Всъщност „паркът“ не беше парк.

Куинси бе стигнал до градината „Алмейда“!

Не знаеше колко време е минало, когато някаква странна светлина го накара да отвори очи.

Пред него стоеше човек с полицейска униформа и го гледаше сърдито. Преди да каже каквото и да било, полицаят го дръпна грубо от пейката и, без да продума, го поведе със себе си.

— Къде ме водите? — попита момчето.

— В полицията, къде другаде?

— Но защо? Какво съм направил?

— Върви и не задавай въпроси!

Куинси се почувства изгубен!

Когато стигнаха до участъка, водачът му го затвори в килия и каза, че ще доведе началника си.

Той остана сам!

Проклинаше съдбата за нещастната случайност, която го доведе тук. Най-лошото бе, че нямаше представа защо е арестуван. Той не познаваше законите на тази страна. Засега можеше само да чака.

Но не му дадоха време да мисли!

Появи се друг полицай — висок, строен мъж застана пред него и като му даде знак да го последва, го отведе в стая, която приличаше повече на адвокатска кантора, отколкото на кабинет на полицейски началник.