Ханс Носак: Момъкът от морето

Често съм чувал да разправят, че рибар е изваждал с мрежата си от морето жена, и в това няма нищо чудно. На мен самия все така още не ми се е случвало, но причината може да е, че никога не съм имал възможност да ловя риба в морето. Всъщност не се съмнявам, че и на мен би могло да ми се усмихне щастието. И мислено чувствувам вече как мрежата се опъва и става все по-тежка и по-тежка, колкото повече я издърпвам. Поглеждам учудено през борда на лодката и виждам във водата нещо светло. Разбира се, не изпускам мрежата, а едва тогава истински се напрягам. Най-сетне сполучвам да вдигна улова на повърхността и виждам, че в мрежата ми се е заплела жена. Тя не може да помръдне, може би и съвсем не желае, но е жива, защото ме поглежда през спуснатите си клепачи. Водата капе от тялото й на едри капки. Каква мила гледка! Да си представиш люспеста рибешка опашка вместо крака е вече по-трудно. Това чувство трябва да е неприятно. Но стигне ли се дотам, или няма да гледам, или бързо ще свикна.

Най-често такива истории завършват малко печално, това е истина. Жената или морското момиче въпреки всичката любов не може да се почувствува като у дома си на сушата, или пък рибарят в последния момент отпуска мрежата и се хвърля след нея в морето. Ако пък не го стори, тъй като благоприличието му забранява, от него не може вече много нещо да се очаква. Той ще страни от хората и особено от жените. Да, особено от тях. Защото, ако скоро забрави и все пак се ожени за някоя от тях, ще свърши с нещастие. Виждат го да седи вечер на някоя стръмна скала и да се взира към морето. Понякога го чуват и да пее.

Така стават обикновено тия работи и навярно никога не ще се промени. Който не иска да се излага на тази опасност, най-добре ще направи да си седи в къщи и да кара баба си да му готви любимото ястие.

Но че някоя жена е имала подобно преживяване с мъж — такова нещо още никой не ни е разказал. Честно казано, и аз винаги съм вярвал, че в морето живеят само жени или момичета. Най-много още някой престарял Нептун с тризъбец и неапетитен гол корем. Защото игривите мургави момчета, които лудуват край него като тюлени, не влизат в сметката.

Дали това заблуждение не се дължи на факта, че обикновено жените са потайни и по-малко говорят за такива преживелици от мъжете?

Както и да е, с Хана Ст. се случила подобна история. Името Хана не ми харесва особено. Това може да е предразсъдък, защото, когато бях още дете, имахме у дома една слугиня с много руса коса и невероятно червени бузи. Докато тя ми завързваше бялата копринена джувка, каквито момчетата трябваше да носят по онова време заедно с неудобна твърда яка, когато ги нагиздваха за гости, ми бе много неприятно. С една дума, ако бях си измислил тази история, щях сигурно да потърся по-хубаво име от Хана. Име, което чрез някое повече или по-малко известно събитие в миналото е получило определен смисъл, та слушателите да си рекат: „Аха, ето какво е искал да каже…“; или: „Ето така е изглеждала.“ Защото тази Хана съвсем не беше руса, а имаше тъмна, хубава, късо подстригана коса. И лицето й бе тясно и бледо. Изобщо беше стройна и нежна. Или по-точно казано, слаба, в края на краищата това не е срамно, нали всички ние от осем години гладувахме. Да, ако бях французин, бих я нарекъл например Сузета. Но нека си останем при Хана и истината.

През една юлска вечер към девет часа тя слязла на морето да се окъпе и почувствувала, че под водата нещо се вкопчило здраво в нея откъм гърба. Някакво тежко и в същото време повелително докосване горе над лявото коляно. Помислила най-напред, че водорасли са се оплели около крака й.

А денят бил много душен. Морето било гладко като огледало. Над водата се стелела лека виолетова мъглица, която се сгъстявала на хоризонта. Ивицата суша отдясно изглеждала съвсем близо. Рибарската хижа светела призрачно бяла, макар по това време отникъде да не идвала светлина.

Хана пристигнала едва късно следобед. Пътуването било много уморително, както обикновено се случва днес при лошите връзки на влаковете. Последното разстояние, по което преди пътувал автобус, трябвало да измине пеша, при тази горещина и с куфар в ръка пътят не бил удоволствие. След това в селото тя поприказвала с неколцината рибари, оцелели от войната, и скоро поискала ключа на едно от малките бунгала, разположени високо на стръмния бряг. По-рано била живяла там и искала и сега да опита.

Къщичката била грозно ограбена, но Хана и не очаквала, че ще бъде другояче. След като сложила малко ред и се убедила, че при неволя може да се поживее в нея, тя се отпуснала уморена на масата в кухнята и си помислила: „Сега ще напиша едно писмо.“ Но след миг й хрумнало, че още не била видяла, както трябва, морето. Станала, извадила от куфара си нещата за къпане и слязла на брега, който се ширел съвсем безлюден в този час.