Ханс Носак - Момъкът от морето

Ала момчето никак не давало вид, че е склонно да се съгласи с нея.

Неочаквано Хана се разплакала. Тя се противяла, само била изненадана от сълзите, но те просто извирали сами. Най-напред само се замъглили очите й. „Ей сега ще се размине“ — мислела си тя, а той нищо не забелязвал. Но след малко не можала вече да ги удържи и те потекли по лицето й.

— Извинете ме — помъчила се да каже тя. — Най-добре е да не обръщате внимание. Аз не съм ревла. Но не съм виждала морето цели шест години. Тази е причината. Вие не можете и да си представите какво значи това. Аз сама не предполагах, че мога да плача.

Една сълза капнала в чашата за чай и когато Хана забелязала, станало й още по-тежко.

Младежът се въртял неспокойно на стола си. Не знаел със сигурност какво трябва да направи. Ако имал кърпичка, щял да я подаде на Хана. Много плахо протегнал ръка към нея, за да я погали. Когато докоснал лицето й, Хана отдръпнала ръката му.

— Остави — казала тя, — ей сега ще ми мине.

Но не й минало. Тя стискала силно ръката му, отпусната върху масата, в своята ръка.

— Какво да те правя? — хълцала тя. — Те ще ти надянат униформа и ще те пратят на фронта. С всички правят така и аз не мога нищо да променя. Ти трябва да се убедиш, че това не е за теб. Ти съвсем не знаеш какво става тук. Мислиш си, че навсякъде е като там, откъдето идваш, или, ако щеш, като тук. Тук с морето, има още дървета и поля, и рибарско селце. И аз самата не знаех това. Тази къщичка наистина е ограбена, но то е дребно нещо. Собственост е на родителите на бившия ми годеник. Те ми казаха: „Иди и виж какво е останало. Ние сме вече много стари.“ Имаха единствен син и той загина още щом почна войната. Колко отдавна беше това!

Но ако направиш само няколко крачки навътре в сушата, ще видиш, че всичко е разрушено. Ние вече привикнахме, не познаваме друга картина и си мислим, че така и трябва да бъде. Но ти, какво ще правиш ти там? Ти може би смяташ, че един ден ще настане справедливост и като видят, че всичко е разрушено, няма да почнат пак война. Ах, когато дойде време, те пак ще почнат. Тя не им дава мира, изглежда, че не е възможно другояче. И тогава ти ще загинеш, а аз не искам това. А и да не загинеш, ще се върнеш съвсем друг и не ще знаеш за какво съм ти аз. Всички са така, нали виждам. Ще обикаляш сърдит, защото ще си гладен. Или ще правиш търговия на черна борса, за да спечелиш пари и да купиш нещо. Пък теб никак не те бива за тази работа. А аз? Като виждам всичко това, какво трябва да правя? Една лекарка ми каза неотдавна: „Който при днешните условия роди дете на тоя свят, върши престъпление.“ Тя се гневеше на мъжете, загдето не размислят.

Знаеш ли, майка ми е добра жена и аз я обичам. Но не мога с нея да говоря по тези въпроси. Работя в една книжарница. Вечер, като се върна в къщи, мама ми разказва например, че получила от зарзаватчията една зелка. И за нея стояла два часа на опашка. Тя иска да ме зарадва с това и понякога ми се удава да й покажа, че се радвам. А съвсем не си заслужава за тая зелка. Или пък имала неприятности с хората, при които живеем, спречкали се в кухнята или нещо друго. Не сме добре с жилището. Целият ни квартал бе опожарен и ние трябваше някъде да се подслоним. Ти може би си въобразяваш, че имам някаква собственост? Да, имах преди. Но всичко загубихме. Роклята, тая, дето сега нося, по-рано изобщо не бих облякла. Виждаш ли, а трябва да утешавам мама. „Не сме толкова зле“ — казвам й. А това не е истина и не винаги успявам да я утеша. Тогава ставам избухлива. Ти съвсем не знаеш колко гневливи сме станали всички. Ако знаеше, никога не би се и опитвал. Може и да се разгневиш без капка твоя вина. А ти просто ме хващаш здраво за крака и си мислиш: тя ще съумее да се справи. А как бих могла? И какво изобщо знаеш за мен?

Аз едва преди три дни се реших да дойда тук. Така изведнъж. Никак не беше лесно да се сдобия с билет за влака. И после това изморително пътуване. Рекох си: „Трябва веднъж да се измъкнеш от всичко и да размислиш.“ Откъде можех да зная отнапред, че бих могла да заплача. Защото и с най-добрите хора не можеш да говориш за тия неща. Да, има още такива. Не е вярно, че всички сме лоши. Някои си останаха такива, каквито трябва да бъдат. Малцина са и мъчно е да ги откриеш, но все пак ги има. Ако ги намериш обаче, не бива в никакъв случай да говориш с тях за дреболии. Имам пред вид за зелки и други такива работи. Защото ще ти отговорят: „Това не е толкова важно“ — и ти ще се засрамиш. Макар че и ти може би мислиш същото, че наистина не е важно. Обаче ако някой няма грижа за тия неща, ще умрем от глад. Кажи, как да живея?