Ханс Носак: Момъкът от морето

След като запарила чая и наляла чашите, тя седнала срещу него. Взела своята чаша и почнала да духа отгоре й, за да охлади чая. Момчето не я изпускало из очи и във всичко й подражавало, защото сигурно си мислело, че така е правилно.

„Той има хубави ръце — забелязала Хана. — Смешно, с тях ме е държал за крака. Като че ли това е в реда на нещата. Може пък при тях така да е редно, всеки случай нищо лошо не си е помислил.

Сега бих взела един аспирин. Но той ще се разтревожи или също ще поиска таблетка. Сигурно никога в живота си не е имал главоболие.

Бих могла да изпуша и една цигара сега. Но какво ще си помисли той за мене? Освен това имам още двадесет и един къса. Не, чакай — пет дадох на рибаря, три изпуших аз по пътя, но все едно, утре ще направя срещу тях някаква замяна за него. Това е по-важно.“

— Тъй или инак трябва да изчакаме бурята — сепнала се тя. — Разкажете ми през това време нещо за себе си. Откъде сте? Искам да кажа, как се живее при вас?

Младежът я гледал съсредоточено, за да разбере въпросите й.

— Или ако щете, как се казвате? — запитала Хана. — Трябва да имате някакво име.

Младежът поклатил глава.

— Без име не може. Може би просто не искате да ми го кажете? А как да ви наричам тогава? Или трябва да гадая как ви е името.

Да, наистина, как би могла да го нарича — размишлявала тя й го оглеждала изпитателно. Всички имена й се виждали не съвсем подходящи, най-сетне й хрумнало едно и преди още да го изрече, момчето закимало радостно.

„Странно — помислила си Хана. — Никога не съм познавала някой, който да се казва така. Само понякога съм си мислела: това име е хубаво. Би могло да се използва. Но както и да е, то му отива. Той не би могъл да се нарича другояче.“

И тя произнесла името безгласно, без да движи устни.

Момчето пламнало от радост.

„Може би… — сепнала се Хана. — Как не се сетих по-рано.“

Тя си помислила, че той е може би някой удавник, ала не се осмелявала да попита гласно. Но момчето, изглежда, разбрало, защото поклатило отрицателно глава.

— Глупаво бе от моя страна — извинила се Хана. — Не бива да ми се сърдите. Пък и нищо лошо няма в това, би могло да бъде и така. Аз имах един познат, беше корабен инженер. Когато нападнали Норвегия, корабът потънал. Всъщност аз нямам нищо общо с него, той беше приятел на моя колежка. Когато тя ми разказа историята, помислих си: „Как ли живеят там долу, на морското дъно?“

Хана искала да го разсее, но не можела да излезе от своето смущение.

— Че то и долу има страдания — продължила тя, — и те не са приятни. Но защо говорим за това. Аз се казвам Хана. Можете да ме наричате така, ако желаете.

Момъкът се усмихнал дяволито, сякаш знаел по-добре. Сякаш му се струвало, че тя иска да се пошегува.

— Ама аз наистина се казвам така — разгорещила се Хана. — Мога да ви покажа личната си карта. И мене името не ми харесва особено, но вината не е моя. Дядо ми се казвал Йоханес.

Но момчето, изглежда, продължавало да не вярва.

— А как според вас би трябвало да се казвам? — попитала Хана и го погледнала с интерес.

„Що за излишен въпрос“ — мислел сякаш той.

И изминало доста време, преди да й отговори. Той раздвижил устни, но звук не се чул. Устните му се притворили леко два пъти, след това останали малко полуоткрехнати. Хана се разнежила съвсем. „Само ако знаех, като каква си ме представя. Не бих искала да го разочаровам. Той се уповава изцяло на мен.“ Тя се извърнала смутена и потърсила някакъв предлог. Станала да донесе пакетче бисквити.

— Съвсем ги забравих. Шведски са. Опитайте ги само. Такива бисквити ние отдавна вече не знаем. Получих ги подарък за рождения си ден. Всъщност исках да ги пазя още някое време, но сега вече няма значение. Яжте.

Хана почнала да се разхожда нагоре-надолу из стаята, търсейки нещо, с което да се улиса. Защото не искала вече да гледа момчето. Но после изведнъж седнала пак и казала:

— Сега вече зная кой сте. Глупаво е, че не се сетих веднага. Не, аз няма да избягам. Не мислете, че се страхувам от вас. И защо ли? Може би тъкмо за това съм дошла тук. Съвсем правилно е, че преди малко се срещнахме във водата. Само дето не ви познах веднага.

Обаче момчето само я гледало озадачено, без да разбира.

— Защо е нужно да играем повече на криеница — продължавала да го убеждава Хана. — Съгласете се. Веднъж някой ми бе разказвал или съм чела някъде, че става така, и сега отново се сетих. Когато ангелът на смъртта се появи, разбира се, никой не го разпознава веднага, но на часа се влюбва в него и вече връщане назад няма.