Кристиян Емар: Морето съвсем не се вижда

Според официалните текстове „временен квартал“ е „съвкупност от сгради, предназначени за временно настаняване на семейства, които не бива да бъдат допускани в постоянно жилище без предварителна социално-възпитателна дейност, осъществявана най-напред в тези временни жилища“ .

Въпреки това определение, формулирано на категоричния и особен език на Администрацията, временното трае толкова в истинските временни квартали, колкото и във въображаемия, в който се развива действието на тази повест .

Морето съвсем не се вижда. Чайките също не идват насам. И това не е квартал, въпреки името си. Това е пространство, едновременно преорано и тревясало, оградено от отъпкани улици, които се наричат Макензи или Халифакс, без да е ясно защо.

Ниските къщици от червени тухли са на общината, а тия от олющено дърво отдавна са застрашени от разрушаване, но комините им още пушат, мършави семейства ровят сред купищата сгурия и пластмасови бутилки. Някои живеят тука открай време. А пък има и „пътници“, които идват най-много от покрайнините на Париж. Гледат ги с подозрение, макар че между тях има и приятни. Има и такива, дето са с по седем-осем деца. Те си увеличават жилището, като свързват два фургона, поръждавели от неподвижност.

Тя живее там. В зидана къща с дъска, подпряна на прага, за да се минава над неизменната локва — по-скоро от океанския климат, отколкото от застояла вода, или и двете заедно. Но всъщност изхвърлят водата от кофите отзад, когато моторетката на бащата я няма. На вратата има номер, изрязан от табелка на автомобил. Има ключалка. Някога отваряха с ритници. „Подновяваме“ — казва тя. Маджун, кутия с боя и вратата е готова. Тя обича експедитивната работа. Колко пъти Серж е изкъртвал тази врата! Всеки път, щом изпиеше бутилка бира, това ставаше като по ноти. Не я и поправяха повече, вечер слагаха една греда напреки.

— Това време поотмина, бащата го търси по-рядко, а трябва да се каже, че Серж е съвсем като него. В неделя цялата настръхнах, когато ми каза: „Един от двама ни ще пукне и няма да съм аз.“ Какво да правя, напразно живея с Кател от 14 години, той не му е баща и затова Серж заявява, че няма да понася заповеди. Аз му казвам: „Не се втелявай, отгледал ви е еднакво всички.“ Ама Серж не иска да разбере и накрая аз си го отнасям. Да бяхте дошли завчера, бях синя от рамото чак дотук…

Съседката — подпухнала, накъдрена, облечена цяла в траур — поклаща глава. Да имаш нещо за показване, за да си убедителен пред околните, трябва.

С рязко движение тя измъква от бюфета една картичка, превързана с панделка, на която блести коледно дръвче.

— Това е от възпитателя на моя Жаник. Казах ли ви, че двамата дойдоха с мотор? Изглежда, че му харесва да готви. Каза ми, че когато сестра му се омъжи, щял да приготви пиле, пълнено с кълцано месо. Далечна работа… Ама характерът на Жаник съвсем не е като на Серж. Той е като мене в много отношения, чете, с него може да се разговаря. Запита ме защо не съм му изпратила вещите.

Дребничкото й лице е само кожа и кости, тя отхвърля косите си назад.

— Казах му: „Щом като можа да тръгнеш, трябва да можеш да дойдеш да си ги вземеш сам.“ Вижте — остави жълтия си пуловер.

Очите й се насълзяват — пуловерът е на гърба й.

— От съда за малолетни настаниха Жаник в едно професионално училище. Искаше да стане моряк в риболова, а ще бъде готвач, защото е много малък за матроското училище. Но може би някой ден все пак ще плава.

Отначало майката се сърдеше на съседите, като мислеше, че техните показания са накарали съдията да отдели Жаник от семейството. После — на съдията, който започна да представлява обществото изобщо, училището, службата за семейните надбавки — всички съюзени срещу нея. Когато Жаник не пожела да се връща през ваканциите, а само понякога в неделя с мотора на възпитателя, тя реши, че е заминал по собствено желание.

— Според бащата това заминаване е доказателство за авторитет — каза на полицаите и стана. А пък Серж може да почака! Серж чувствува отдалечаването на брат си като отстраняване на техния род, той е убеден, че накрая бащата ще остави само своите собствени деца. Решил е да не се предава. А тя, която не казва нищо, пак не каза нищо — предадени са!

Има две печки. Една отвън, която ще продадат, понеже не влиза през вратата, и една вътре, на която къкри тенджерата до винаги топлото кафениче. И все тази миризма на прегоряло мляко. Прането съхне на въженца, опънати по диагонал от едната до другата стена.