Гюстав Емар - Мексикански разбойници

Когато за пръв път стъпиха на американска земя, испанците завариха две могъщи империи, които бяха си поделили почти целия Нов свят. Тяхното държавно устройство говореше за цивилизация, равна на европейската, макар да се бе развивала при съвсем други условия.

Тези две империи бяха Мексико и Перу.

Първата от тях лежеше в Северна, а втората — в Южна Америка.

Благодарение на системата за управление, която испанците въведоха в завзетото Мексико — система, която правителството упорито поддържаше в метрополията допреди войната, испанските колонии в Новия свят и до днес живеят в дълбоко невежество и варварство, от което може би никога няма да се освободят.

Религията, която изповядват в Мексико — ако смесицата от католицизъм и езичество може да се нарече религия, — има твърде малък допир с християнството. Индианците, които са две трети от населението, са запазили вярата на своите прадеди: те само по име са християни. Лишени от нравствено възпитание, те нямат никаква представа за законите на солидарност между хората. Свободата у тях се превръща в произвол, в сляпа омраза към всичко чуждоземно.

Същевременно на мексиканеца не му липсва нито ум, нито енергия; той по инстинкт разбира доброто и прекрасното и при благоприятни условия би могъл да стане един велик народ. Това пролича в тяхната героична борба срещу испанците, в която се проявиха като бунтовници и много даровити хора.

Всички недостатъци у мексиканците са насадени от техните победители; всички достойнства са техни собствени и толкова са вкоренени в тяхната природа, че цели три века деспотизъм на испанците не е могъл да ги унищожи.

Ще оставим сегашното положение на този нещастен, достоен за съжаление народ и ще се върнем към миналото му. Ще разкажем един героичен епизод, наречен война за независимостта на Мексико. Историята може би с умишлено презрение го премълчава, но той има огромно значение, защото е нанесъл последния удар върху испанците и е спечелил победата на тези великодушни борци за свобода.

В сряда, началото на месец декември 18… година, в три часа следобед, един млад двайсет и пет, двайсет и шест годишен човек с дълго черно расо, бяла яка и широкопола шапка — облекло на студентите богослови — пътуваше с муле по десния бряг на Рио Гранде дел Норте, една от най-големите и красиви реки на Мексико, която го отделя от Тексас.

Прихлупил шапка до очи и отпуснал глава на гърди, пътникът не обръщаше никакво внимание на чудесната живописна местност. Може би дълго бе живял и се бе наситил на природните красоти, или пък, още по-вярно, толкова дълбоко се бе замислил, че не ги забелязваше. В това време Мексико воюваше и цялата тази нещастна страна бе опустошена. Твърде възможно бе този млад човек, мислейки за това, да оставаше равнодушен към всичко околно и да не можеше да се любува на чудесния пейзаж, който като в калейдоскоп неспирно се разгръщаше и изменяше пред очите му.

Той често побутваше мулето си, бързаше да стигне в малкото градче Пасо дел Норте, кокетните къщички на което издалеч се виждаха край същия бряг на реката и ту се скриваха зад гъсти дървета, ту отново се показваха.

Пасо дел Норте бе основан от испанците на границата на провинция Чигуагуа, за да спира нахлуването в страната на независимите индианци.

Благодарение на своята отдалеченост този край не изпита ужасите на войната, която разори Мексико и населението му. Имаше около хиляда и петстотин жители, живееше щастливо и спокойно и не се бъркаше в политиката.

Като наближи градчето, пътникът започна да задържа мулето, вдигна глава и тревожно се огледа встрани.

Навред бе тихо, никакъв човек не се виждаше. Тази тишина и пустота се видяха доста странни на младия човек.

— Какво значи това? — прошепна той. — Предчувствам някаква беда. Дори ме обзема страх.

След тези думи бодна с шпори мулето и тъй силно го шибна с камшика, че то въпреки умората си полетя в галоп.

След няколко минути младият човек се намери пред една застава. Бариерата, както никога, бе спусната и край нея се движеше часовой.

Пътникът по неволя се спря.

— Охо! — промърмори си той. — Работата става сериозна.

Когато видя ездача, часовоят също спря и се подпря на пушката си.

— Кой е? — викна той, като изгледа младия човек от глава до пети.

— Свой.

— Свой ли? — насмешливо повтори войникът. — Тъй. Но какъв именно, там е въпросът.