Гюстав Емар - Мексикански разбойници

— Колкото е възможно. Да вървим!

При това неочаквано предложение алкадът потрепера и впи поглед в младия човек.

— Нали поискахте същото и от отец Линарес? — нерешително запита той.

— Откъде знаете?

— Той сам ми каза.

— Жалко! Трябваше да мълчи.

— Защо?

— Както и да е, но аз трябва на всяка цена да ги видя.

— Зная, че ще им предадете нещо твърде важно.

— Да, твърде важно!

— Господи! Какво да правя? — прошепна алкадът.

— Хайде, водете ме по-скоро!

— Не се ли боите, че офицерите…

— Успокойте се. Гарантирам ви, че нищо лошо няма да се случи. Далеч ли е скривалището?

— На две крачки оттук.

Te свиха в една тясна улица, водеща към реката, и спряха пред една жалка къщурка.

— Тук е — каза алкадът.

— В тая дупка ли са те? — тъжно издума Ортис.

— А вие смятате, че сега дворецът е по-безопасен? — иронично попита дон Рамон.

— Да, прав сте. Да влезем!

Алкадът се огледа наоколо, за да се убеди, че никой не го следи. Отиде при вратата, почука с леко прекъсване три пъти и с половин глас рече:

— Нощем вълците бродят край домовете.

— Не е добре да се излиза вечер — чу се отговор от двора.

— Да, ако няма оръжие — добави алкадът.

— Откъде да го взема?

— От приятели.

Скоро бравата скръцна и вратата се отвори. В Мексико, където нощните нападения не са рядкост, отвътре вратата се заключва и с верига.

В отвора се появи побеляла глава на стар негър. Той тревожно се огледа и когато видя двамата мъже, понечи да затвори вратата.

Дон Рамон веднага заговори, за да го успокои.

— Не ме ли познаваш, Канучо? — обади се той.

— А, вие ли сте, сеньор алкад — пошепна той. — Но не сте сам, кой е с вас? — нерешително добави той.

— Приятел. Пусни ни да влезем, стари глупчо, трябва да се видим с господаря ти.

Негърът избъбра нещо, откачи веригата и пусна алкада и Ортис, като веднага пак заключи вратата и тръгна пред тях.

Негърът ги отведе в полусъборена плевня, затвори я, взе метлата и почисти купа царевични кочани. Между два камъка, лежащи до стената, едва се виждаше някакъв шип.

Канучо го дръпна с всичка сила. Част от стената веднага се спусна в някаква дупка, където се показаха първите стъпала на тясна винтова стълба.

— Какво е това? — промърмори Ортис.

— Да вървим — каза алкадът, като застана на стълбата.

Ортис го последва.

Канучо им даде фенер и скоро стената пак се вдигна.

— Ето ни затворени! — рече Ортис.

— Не се безпокой, не е за дълго.

— Защо ще се безпокоя, като съм с вас, приятелю? Съжалявам само за предпазните мерки, които вземаме, това показва в какво ужасно положение се намира нашата нещастна страна.

Стълбата свършваше с желязна решетка, която алкадът отвори. Te се намираха сред дълъг коридор, в края на който се виждаше друга решетка.

После изведнъж свиха вляво и като изминаха около дванайсет крачки, намериха се пред стена, която им преграждаше пътя.

— Тук ще чакаме — рече дон Рамон.

— Не се тревожи, бързо ще ни приемат.

Скоро зад стената се разнесе слаб шум и за миг част от нея се спусна, като се откри пред тях широк вход.

— Да вървим! — обади се алкадът.

Един слуга с факла в ръка ги поведе по някакъв коридор и след няколко минути спря пред врата, където почука.

— Моля, влезте — се чу отвътре.

Дон Рамон отвори вратата и придружен от Ортис, влезе в една стая.

Дон Хосе Морено, висок шейсет и осем годишен старец, бе полулегнал на дивана. Благородното му лице излъчваше доброта и внушаваше уважение; дългите, бели като снега на Чиморасо коси стигаха до раменете.

Доня Линда, стройна и грациозна девойка, нямаше повече от седемнайсет години. Светли копринени кичури ограждаха нейното прелестно лице с небесносини очи и розови, засмени устни, между които се показваха бели зъби. Облечена бе в бяло, пристегната в талията с широка синя лента и дантелено, свободно метнато назад ребосо 2 2 Ребосо — вид шал. . Изпод роклята се виждаха малки пантофки.

Когато видя алкада, дон Хосе му подаде ръка.

— Драго ми е, че те виждам, любезни приятелю — каза той, — съжалявам, че подаграта не ми позволява да стана и ви посрещна. Кой е с вас? Сигурно приятел!

— Инкарнасион! — извика Линда и радостно изтича към Ортис.

— По-тихо, по-тихо, дете мое — каза дон Морено. — Възможно ли е да се хвърляш в обятията на красив млад човек, дори да е твой годеник?

Линда се изчерви и се спря.

— Благословете ме, братовчеде! — каза Ортис, като коленичи пред стареца.