Гюстав Емар - Мексикански разбойници

— Сигурно имаше много хора с тях?

— Около стотина.

— Жени нямаше ли? Младият човек се смути.

— Стори ми се, че нямаше.

— Хм! Слушай! Може да казваш истината и аз ще се помъча да се възползвам от думите ти. Твърде възможно е и да лъжеш, защото ми се виждаш голям негодник. Все пак искам да си ми подръка и затова ще останеш при нас за водач.

— С удоволствие, сеньор. И аз също не обичам тези двама души и с готовност ще ви помогна.

— Отлично. А сега върви у вуйчо си и чакай моята заповед. Когато ми потрябваш, ще изпратя да те повикат. Внимавай, не се опитвай да избягаш: това ще ти струва живота.

— Заповедта на сеньора ще бъде изпълнена.

— Колкото до вас, сеньори — каза Балбоа, като се обърна към кмета и свещеника, — свободни сте. Не искам да си служа с груби средства, докато не получа точни сведения. Вървете по домовете си и се погрижете хората ми да не остават без храна и вино… Доведете другите подсъдими — добави той, като се обърна към войниците.

Дон Рамон Очоа и отец Линарес, доволни, че тъй леко се отърваха, побързаха да изчезнат от тълпата.

Студентът по богословие хвана мулето за юздата и тръгна след тях.

Преминаха мълчаливо пътя от площада до дома на кмета. Нещо като че ли ги притесняваше и им пречеше да говорят.

Дон Рамон имаше доста хубава къща, наполовина скрита сред гъста зеленина и цветя. Студентът по богословие предаде мулето на един от работниците и без да чака покана, влезе в дома заедно с кмета и свещеника.

В голямата и ниска зала бе разхвърляно поради неотдавнашното посещение на испанските войници.

Дон Рамон заключи вратата, тури ключа в джоба си и отиде при студента.

— Надявам се, кабалеро — рече той, — че сега, когато сме сами, ще ми кажете кой сте вие?

— Кой съм аз? — повтори момъкът със силен смях. — Вашият племенник, любезни вуйчо.

— Но аз нямам племенник, което сигурно и вие знаете, сеньор. Шегата настрана: преживяваме тежко време и съвсем не ми е до смях.

— Да, би трябвало да ни обясните всичко открито, млади човече — добави свещеникът.

— С удоволствие Но най-напред трябва да се уверя, че мога да го сторя напълно безопасно.

— Какво искате да кажете?

— Да се пита е по-лесно, отколкото да се отговаря, сеньори! — извика студентът, като пак се засмя и седна в най-близкото кресло.

— Не ви разбирам — каза отецът.

— Също и аз — обади се алкадът.

— Ще се помъча да бъда по-ясен, сеньори. На чия страна сте вие?

— Хм! — изкашля се свещеникът.

— Как? — попита алкадът.

— За краля ли сте или за народа?

— Дявол да го вземе. Този въпрос е твърде сериозен — извика алкадът.

— Намирам, че е съвсем неудобен — отвърна отецът.

— В такъв случай и аз ще мълча. Не мога да ви говоря открито, докато не отговорите на моя въпрос.

Настъпи мълчание. Алкадът и свещеникът дълбоко се замислиха. Студентът си свиваше цигара, но поглеждаше към тях.

— Ами ако сте шпионин? — запита дон Рамон.

— Много е некрасиво, сеньор алкад — отвърна студентът.

— Съвсем не. Не предложихте ли на испанския командир вашите услуги? Не искахте ли да му предадете дон Хосе Морено и дон Инкарнасион Ортис? Вашето държание не ми позволява да бъда откровен с вас.

Студентът силно се изсмя.

— Стига, стига! — извика той. — Виждам, че аз трябва пръв да открия картите си!

— Моля — каза алкадът, като изгледа важно свещеника.

— Погледнете ме добре! — добави студентът, като смъкна шапката и перуката си, която едва ли не закриваше веждите му.

За миг лицето му съвсем се промени.

— Инкарнасион Ортис! — в един глас извикаха отецът и алкадът.

— Същият, сеньори — отвърна замислено Ортис. — Моля, говорете по-тихо. Градът ви съвсем не е подходящ за мен в този момент.

— Бедният! — каза отецът, като скръсти ръце и с дълбока тъга загледа Ортис. — Каква ужасна непредпазливост! Какво би станало, ако ви открият?

— Ще ме обесят — спокойно отвърна Ортис. — Но не е там работата. Ще откажете ли сега да отговаряте на въпросите ми?

— Разбира се, че не! — извика алкадът. — И ние ще бъдем откровени, както и вие. Аз съм за народа.

— Аз съм за бога и моята държава — каза свещеникът.

— Прекрасно. Знаех на чия страна сте и затова без страх дойдох при вас — отвърна Ортис, като отново тури на главата си перуката и шапката. — Любезни дон Рамон, ще ви помоля, изпратете на площада всичкото вино, колкото има в града, да се раздаде на „тамариндите“. После ще ви кажа защо искам това.